Тодор Живков насърчаваше и глупостта, и мързела
Днес е 10 ноември – денят, който свързваме с началото на прехода. И с края на Живков. Но толкова години по-късно България все още е белязана от манталитета и съмнителните ценности на този човек.
Срам. Това изпитвам, когато си спомням за десетилетното управление на Тодор Живков. И не защото „при Тошо всичко беше лошо“ – това обобщение е неточно. Не и поради факта, че този държавник сякаш беше някакъв съвсем различен антропологичен тип – в сравнение с хората, които харесвам.
Не, срамът идва от сякаш селективната концентрация на манталитетни свойства и нагласи у този човек, които са хем типични за много хора в България, хем „описват“ населението по тези ширини единствено като несимпатична карикатура. А това не е честно.
Менгемето в главата на Живков
Селото, провинцията, семейството, патриархално-феодалните нагласи – така си представям ценностната нагласа на Живков, който сигурно е вярвал, че обикновеният, простият човек задължително и по определение е по-добър от онези другите, с претенциите. И че той самият, оказал се патриарх на 8 милиона българи, е длъжен първо да се погрижи за семейството си, после – за вечното си оцеляване на върха, а накрая да направи нещо и за тези добри, прости хорица.
И как го правеше Живков? Ами правеше го с помощта на неизчерпаемите си „хитринки„, с ухажване и сниживане пред ръката, която го храни (Москва), с усулване и разсейване, с дебелашки шеги, с безгранична подозрителност и селски интриги, с отмъстителност и с потресаващо безразличие към всякакви морални изисквания. Неговите морални възгледи, принципите му изглеждаха съвсем другояче. Първо – да набави и изкрънка оттук-оттам (главно от СССР, но накрая дори и от ФРГ) необходимите пари, за да мирува населението, което самó не можеше да си осигури поносим стандарт. Второ – никой да не посяга на властта му, дори по най-безобидния начин. Защото до края на управлението му се знаеше едно: много неща са допустими и простими в НРБ, но да се говори (камо ли действа) срещу „Първия“ – това е тежко престъпление. Някой може да каже, че е наивно от днешна гледна точка да се мисли за възможностите на демокрацията и свободата на словото в тогавашната НРБ. Но аз имам предвид не тези либерални ценности, а менгемето в главата на самия Тодор Живков, за когото очевидно не съществуваше дори идеята, че някой би си позволил да мисли и действа различно от него. Означава ли това, че Живков беше глупав човек? Не знам.
Унила България
Но във всички случаи той насърчаваше глупостта наоколо си. Глупостта и мързела. Сигурно го е правел неволно, от инстинкт за самосъхранение или пък поради „демократичната“ си интуиция, която му е говорела, че повечето хора са глупави и мързеливи, тъй че най-добре да залага на тях. Дали е бил прав? И това не знам.
Факт е обаче, че след десетилетното управление на Тодор Живков България и до днес изглежда една унила и уморена страна, все още белязана от неговия манталитет и от неговите ценности.