Насилие срещу жени: Защо в България все още се мълчи
„Насилието не е семеен, а обществен проблем. Колкото повече не се намесваме, толкова по-вероятно е то да стигне и до нас„, казва писателката Цветелина Цекова. Какво показа драстичният случай с момичето от Стара Загора?
Случаят на 18-годишно момиче от Стара Загора, нарязано 400 пъти с макетно ножче от бившия си приятел, за пореден път демонстрира институционалната и обществена немощ да се противопоставим на насилието. 26-годишният извършител е освободен след 72 часа, защото ѝ е нанесъл “лека телесна повреда” по преценка на наблюдаващата прокурорка.
Травмата, нанесена на момичето от Стара Загора, вероятно ще остане до живот. Единствената добра новина е, че тя е жива, за разлика от десетките други жертви на домашното насилие в България всяка година. Само през 2023 година те са вече близо 20. Какво превръща един човек в насилник и защо тази култура изглежда повсеместна?
Повечето насилници са израснали в семейство с насилие
“В 90% от случаите хората, които се превръщат в насилници, са живели в семейства, в които е имало насилие. Такъв е бил техният модел”, казва писателката Цветелина Цекова. Самата тя е жертва на домашно насилие и авторка на книгата “Новата прическа на Вики”, която е посветена на темата. “Психологията на един човек, който се превръща в насилник, се сформира в много ранна детска възраст”, казва тя.
„Когато едно дете е имало дезорганизиран тип привързаност в семейството – няма близост, грижите са спорадични – това води до трудно създаване на близост от този човек в по-напреднала възраст”, обяснява психоложката Александра Петрова от сайта “E-therapy.bg”. “Човек се чувства нестабилен, неспокоен, неразбран по причини, които дори не са логични.” Тази неувереност може да превърне един човек в агресор, допълва тя. Ролевите модели са определящ фактор, потвърждава и Петрова: “Агресията е най-бързата защитна реакция. Лимбичната система – емоционалната част от мозъка – действа много бързо. Когато някой се чувства застрашен или има проблем, ако има такъв ролеви модел, той много бързо може да стане насилник”.
Тези фактори могат да бъдат коригирани, пояснява Александра Петрова. “Но ако човек притежава осъзнатост или емоционална интелигентност. Когато има психопатология – параноидна ревност или слаб контрол над емоциите си например, тогава домашното насилие е много тежко.” Да се помогне на тези хора е трудно, обяснява тя. Най-вече защото те не виждат проблем в поведението си. „Няма емпатия или осъзнаване какво се причинява на жертвата. Насилникът не иска да пусне “силната” си роля и контрола и смята, че има право. Поради тази причина, те доста рядко стигат до съответните специалисти – освен ако е имало проблем на работното място и социалната среда не ги е принудила.„
„Превенцията е най-добрият начин за защита“
Цветелина Цекова става жертва на насилие преди 10 години. От дистанцията на времето тя оценява, че нейна лична травма вероятно подсъзнателно я е подтикнала да влезе в отношения с подобен човек. “Аз съм сигурна, че попаднах в такава ситуация, защото самата аз като дете съм била свидетел на насилие и съм расла в среда на насилие”, разказва Цветелина Цекова. Тя подчертава обаче, че много хора, които не са пораснали в подобна среда, също стават жертва на партньори насилници. Ключова е информираността и превенцията. “Държавата трябва да насочи силите си в тази посока и да информира хората кои са червените сигнали. Още в училищна възраст. Превенцията е най-добрият начин за защита.”
Много е важно своевременно да бъдат разпознати червените сигнали, обяснява Александра Петрова. Кои са те? “Поведението включва желанието насилникът да знае почти всичко за обекта на своята “любов”. Започват щателни разкази за миналото. Започва обследване на приятелствата, на близките и роднините. Насилникът постоянно е критичен към партньора и неговото поведение. Много често тези хора могат да имат свои собствени схеми и начин на живот. Тази схематичност не е проблем сама по себе си, но когато има неотстъпчивост и другият партньор трябва да се съобразява задължително с тях, това също е червен сигнал”, изрежда психоложката.
Цветелина Цекова предупреждава, че оставането в такива отношения поставя сериозен риск децата в семейството да възприемат това поведение. “Ако децата го гледат това нещо, е много вероятно да придобият характеропатия и това да ги превърне в насилници”, казва тя.
Защо институциите не защитават жертвите?
“Съветът, който бих дала, е: Тръгнете си по най-бързия начин, защото нещата ще стават по-зле. Живеейки в такъв брак, ние произвеждаме още повече насилници. Децата правят това, което виждат в семейството”, разказва Красимира Радева, която обвинява бившия си съпруг в насилие и води дела срещу него.
Нейната сага продължава вече пет години, когато решава да се раздели с мъжа си след 30-годишен съвместен живот. “Първият път, в който го съдих за домашно насилие, беше след сигнал към 112”, спомня си Красимира. “Синът ми беше свидетел, той разказва през какво сме минали, но съдът не го уважи. Докато имаше ограничителна заповед, той не обикаляше около нас.” След като ограничителната заповед пада, той отново започва да притеснява нея и сина им. “Ограничителната заповед се издава лесно. Но после трябва да го докажеш. Трябва да имаш свидетел на това, че си бил насилван.”
Случаят с 18-годишното момиче в Стара Загора нашумя и заради заключението на прокуратурата, че става дума за “лека телесна повреда”. Тази “лека телесна повреда” включва 400 рани, обръсване на главата и чупене на носа. “Наблюдавам много случаи, в които жени, които са били обект на насилие, отиват да си потърсят правата в институциите, а съдът оправдава насилника”, казва Александра Петрова.
“Много голям проблем се оказва и корупцията при дела с домашно насилие, особено в малките населени места”, разказва и Цветелина Цекова. Тя е стартирала своя кампания онлайн, в която запознава жените с рисковете и симптомите, че партньорът им е насилник. “Много жени са се обръщали към мен с разкази как са пускали жалби – започват дела, но тъй като се намират в малък град, а насилникът явно има връзки, жалбата минава покрай ушите на властите. Институциите са отражение на нашето общество”, казва Цветелина. “Ако този порочен кръг на насилието не бъде прекъснат на обществено ниво, няма как да бъде решен, каквито и да са законите.”
Толерира ли обществото ни насилието?
Често насилниците гледат на своите жертви като на собственост. Те не изпитват емпатия или разбиране за тяхното страдание и чувства. “Има залегнали роли в остарелите патриархални разбирания. Там мъжът има право да упражнява контрол, да води и да санкционира по всякакви начини половинката си, както и децата”, обяснява Александра Петрова. Но не липсват и обратните примери: “Вече има много често и насилие над мъже в същия стил – в съвременното общество много жени са независими и имат всичко, което им е необходимо. Те също могат да започнат да налагат емоционален тормоз над партньора си, защото го смятат за недостатъчно добър”, обяснява психоложката.
Агресията в обществото обаче се простира далеч отвъд дома. “В съвременното общество от няколко години последователно влизаме в кризи, което прави хората да се чувстват като оцеляващи. В оцеляващото общество много често хората се „закачат“ за определени групи. Тези групи могат да се радикализират и подкрепят взаимно в търсене на идентификация. Затова групи на борци срещу ЛГБТИ, скинари или запалянковци от типа ултраси стават все по-страшни в действията си. Един от основните източници на насилието е липсата на увереност. Колкото по-несправящ се и неуверен е един човек, толкова по-тревожен е. Колкото по-тревожен е, толкова по-агресивен може да стане”, обяснява Петрова.
“Ние нормализираме насилието”, казва от своя страна Цветелина Цекова. “Прави ми впечатление, че в България масово се смеем на вицове, свързани с домашно насилие. Много ни е забавно, а колкото повече виждаме нещо като шега, толкова повече го смятаме за допустимо.”
Разбирането, че проблемите в семейството, включително и когато те включват насилие, трябва да останат зад вратите на дома, поставя много хора в риск. Както и масовото затваряне на очи към чуждите проблеми. “Това мислене е толкова силно вкоренено в нашата народопсихология, че не знам още колко години ще трябват, за да се изкорени. Насилието не е семеен, а обществен проблем. Колкото повече не се намесваме, толкова по-голяма вероятността е то да стигне и до нас или до някого, когото обичаме”, смята Цекова.
„Няма по-страшно от това“
“Пътят е труден, но е сладък. С всеки изминал ден се чувствам по-уверена, по-спокойна. Ще обжалвам и ще дам гласност, ще стигна и до Страсбург. За да видят другите жени, че има смисъл”, казва Красимира Радева, която продължава своята съдебна битка с бившия си съпруг.
“Няма по-страшно от това, което се случва на жените в една семейна връзка с насилие. Всеки ден, прекаран в жилище заедно с насилника, може да е последният ти ден”, предупреждава Цветелина Цекова. И напомня: “Когато един човек започне да прекрачва твоите лични граници и започнеш да се чувстваш некомфортно, да изпитваш страх или срам, трябва да си тръгнеш”, подчертава тя. “Защото ще става само по-зле.”