Как България не стана западна държава
Как се случи така, че след като за българите западната демокрация беше безспорно „най-добрият от възможните светове„, днес привържениците ѝ у нас се свиват до малцинство? Защо демокрацията излезе виновна за всички злини?
Още от комунизма на всеки, който не беше жертва на тежка идеологическа заблуда, гарнирана с номенклатурни привилегии, му беше ясно, че зад Желязната завеса хората се радват на несравнимо по-голямо благоденствие и свобода и тайно искаше да живее като тях. След падането на комунизма тайните желания станаха явни и формираха национален консенсус с участието и на повечето бивши комунисти.
Как се разклати консенсусът
Според този консенсус единственият път за страната е да се приобщи към западната демокрация, да стане западна страна. И тъкмо този консенсус постепенно се разклати, при това не защото се появи алтернатива – дори не съм чул някой да твърди, че съществува източна демокрация. Разклати се в резултат на нова идеологическа заблуда, твърде подобна на старата. От комунистическата идеология – така, както тя чертаеше фронта на Студената война, бе реанимирано затихналото за повече от десетилетие очерняне на Запада.
То започна от началото на 21 век, но вече със средствата на хибридната война, състояща се в износ от Изток на Запад на корупция и пропаганда. Корупцията трябва да осигури публичен достъп и говорители на пропагандата. А пропагандата трябва да разколебае населението на държавите от НАТО и ЕС в качествата на демокрацията, като ги убеди, че не друго, а тъкмо демокрацията е причина за емиграционните вълни, финансовите кризи, глобалното затопляне, пандемията, руската инвазия в Украйна…
Възобновяването на атаката срещу Запада бе стимулирана от съвпадането на три фактора: тероризмът, окопаването на Путин във властта и разрастването на социалните мрежи. Целта на ислямския тероризъм още от удара срещу Търговския център в Ню Йорк през 2001 година е именно такава – рушенето на западната демокрация отвътре, като наплаши хората дотолкова, че те сами да се откажат от привилегиите ѝ. С Путин пък на власт в Русия се връща КГБ, чиято геополитическа фиксация също е борбата със Запада, а „старите кримки“ търсят начин да я продължат и след падането на Берлинската стена. Може да се предположи, че тези два фактора са задочно свързани, заради твърденията, че Путин още като млад служител на съветските тайни служби, изпратен в Дрезден, е осъществявал координация между КГБ и международни терористични групи.
Третият фактор – социалните мрежи и сходните интернет платформи за първи път в историята предложиха и то в особено големи размери публична комуникация без редакционна отговорност. Това даде възможност на мненията, според повторяемостта им и ожесточеността им, да изместват фактите. Производството на пропагандни „постове“ се индустриализира и те са буквално на всяка крачка из виртуалното пространство. А оттам проникват в медиите и институциите, придвижени от механизмите на корупцията.
Мантрите на антизападната пропаганда
Антизападната пропаганда следва много посоки с приоритет обаче на предпочитаните от тайните служби компромати на сексуална основа. При тях най-лесно темите и персоните губят общественото си значение и попадат във водовъртежа на личните преживявания и реакции. И подбуждат към агресивност, подобна на тази, която се съдържа в сексуалните закани на псувните. Така целият Запад – а това са милиони хора, които пазят семейните традиции и християнските ценности несравнимо по-убедено от корумпираните диктаторски режими, беше обявен за перверзен. Като повод се използваше радикализацията на определени кръгове в защита на човешкото право сам да определяш сексуалната си ориентация. Една от изпробваните пропагандни тактики е представянето на частта за цялото.
Знак, че антизападната пропаганда е направила у нас мощен пробив, беше отказът на Народното събрание да ратифицира Истанбулската конвенция, след като правителството я беше приело. Тя беше представена като налагане със закон на „третия пол”, въпреки че в нея за такъв въобще не се говори – там става дума за превенция на „насилието срещу жените и домашното насилие”.
На местна почва, заради естествената ни русофилия, добре вирее и още една мантра на антизападната пропаганда – че Путин е жертва на Запада. Защото Западът твърде много се приближил към него и му ограничавал сферата на влияние, сякаш заедно са спечелили Студената война и, както след Втората световна война, трябва да седнат на една маса и да си делят света. Попадането в този пропаганден капан по линия на русофилското ни съчувствие от само себе си превърна българската русофилия в антизападно настроение.
Разклащането на прозападния консенсус у нас, впрочем, колкото е предизвикано отвън, толкова е и резултат на собствените ни партийни сметки. След идването на Царя тези сметки доведоха до пускането на политическата димка „няма ляво, няма дясно“, която трябваше да скрие зад абстрактните дефиниции на понятията значенията им, получени през прехода у нас: на лявото като соцносталгична и постсъветска ориентация, а на дясното – като прозападна. Отпадането на разграничението помежду им доведе, първо, до негласната амнистия на бившия режим. И второ – до хибриден модел между него и западната демокрация, какъвто е възможен на Изток, но не и на Запад.
Присвоената революция
В началото протестите през 2020 година можеха да се определят като младежка прозападна революция. Тя не беше потушена, а беше присвоена, за да се пренасочи в обратната геополитическа посока. Главен организатор на трансформацията се оказа президентът на Републиката, който в режим на парадокс с ресурсите и от името на революцията срещу хибридния модел, трябваше да го съхрани, като го нарече неутрален или балансиран. В следреволюционните условия това трудно можеше да стане със старите партии и той акушира нова в лицето на „Продължаваме промяната„. Те обаче сравнително бързо се усетиха и застанаха на твърда прозападна позиция. Така че дискредитирането им под знаковото прозвище „харвардци“ се превърна в пореден епизод от дискредитирането на Запада, отново не без помощта на обвинения по сексуална линия.
Като теглим чертата, на прага сме на избори, на които партиите вече не се състезават в общата рамка на прозападната ни ориентация, а тя е само едната страна, видимо по-слабата, заради описаните дотук обстоятелства.