Войната в Украйна и българските медии
Когато легитимно избрани политици дават трибуна на другата гледна точка, тази на агресора, медиите няма как да ги игнорират. Така политици свършиха недостойната работа, която журналистите отказаха.
Като изключим украинските и руските войниции и техните семейства, за нас войната в Украйна е медиен образ и да дава Господ да си остане такъв. Журналистите до голяма степен определят как да си я представяме и преживяваме. В този смисъл през последната година върху тях падна огромна историческа отговорност. Защото журналистиката е исторически разказ, но не за отминали, а за настоящи събития – пише се, докато те текат, и така влияе на протичането им. Как се справят българските медии?
Коректна картина в медиите, пропаганда в интернет
За фактологичната картина водеща роля има визията и специално телевизията, която ти дава възможност сам да видиш с очите какво се случва в Украйна. Тази картина в традиционните медии общо взето е коректна – за разлика от социалните мрежи, където изобилстват манипулирани от руската пропаганда изображения и текстове към тях. Част от руската пропаганда е мантрата, че невинни няма по време на война – и двете страни използват пропагандата за своите цели. Вероятно е така, но едно е да я използва агресорът, за да се изкара жертва, а друго е да я използва жертвата, за да си даде кураж в битката с агресора.
Разбира се, работа на журналистиката е да бъде алтернатива на всяка пропаганда и да търси истината, като най-добрият известен начин за това са собствените кореспонденти. Тук именно се чувства дефицит в екранния образ на войната. Вярно е, че не малко смели журналисти от националните телевизии като Александър Марков (БНТ), Стоян Георгиев (бТВ) или Николай Дойнов и Марин Георгиев (НТВ) и операторите им (често в главната роля) пътуват до горещите точки в Украйна, но включванията и репортажите от мястото на събитието не са устойчива новинарска политика на нашите медии. Давам си сметка, че нямаме тренинг за отразяването на близка война, а вероятно и ресурс. Но без кореспонденции от мястото на събитието образът на войната губи плътност и се свежда до дежурни фрази от типа „напрегната ситуация“, илюстрирана с кадри на разрушени сгради в общ план, получени в информационния обмен. Постепенно, освен по спорадични поводи (например за 24 февруари), се сви и присъствието на украинци, които разказват своите лични трагедии. Познат ми е циничният довод „всички те говорят едно и също, хората се умориха да ги слушат„.
Недостигът на кадри и разкази за човешкия ужас на войната обаче по „естествен начин“ намалява съчувствието и емпатията към жертвите ѝ. Но по-лошото е, че е попътен вятър на зловещата стратегия, присъща още на Сталин през Втората световна война – да не се щади „човешкият материал“ и от двете страни. Докато украинците, годни да се съпротивляват, свършат, защото руснаците са много повече. Единствената съпротива срещу това е всеки ден да се показват унищожителните действия на руската армия.
Всички гледни точки, без тази на агресора
Ако отново оставим настрана социалните мрежи, където се лее руска пропаганда от платени тролове и ментално поразените от тях „приятели„, коментарната картина на войната в медиите в началото също беше коректна. Водещите на този формат предавания (с едно станало пословично изключение в БНР) спазваха човешките и професионалните стандарти на занаята си и заедно със събеседниците подкрепяха жертвите на руската инвазия. Дори на някой, заради зависимостите си, да му се е искало „да даде едно рамо“ на Путин, не си го позволяваше, защото тогава все още беше ясно, че щом има жертви и насилник, гледната точка може да бъде само една – на жертвите. Докато руската пропаганда не започна през местните си говорители да настоява в медиите да се чува и нейната гледна точка, т.е. тази на насилника, наравно с тази на украинците. Иначе нямало било плурализъм…
Пропагандните опити за оневиняването на Путин не просто влизат в противоречие с етиката на журналистическата професия, но са забранени от Закона за радиото и телевизията. В него има изричен принцип, който не допуска в медиите „оневиняване на насилие„. А никой и досега не е събрал наглостта да ни уверява, че това, което извършва Путин със „специалната си операция„, не е насилие (измислят се други доводи – имал историческо право, и американците правели така и пр.). Този принцип предхожда разпоредбата за плурализма и изисква тя да се съобразява с него – всички гледни точки да, но без тази на насилника, агресора, терориста, престъпника…
Сериозните водещи трудно се подаваха на шантажа с плурализма в случая и пазеха професионалната си репутация (да спомена само двама от тях от конкуренти частни телевизии, чиито предавания са „гръб в гръб“ – Светослав Иванов и Лора Крумова).
За политическите прокремълски говорители
Тогава бяха активирани местните политици с прокремълски уклон. На първо място, разбира се, лидерът на „Възраждане„, който в един период имаше завиден медиен достъп, непропорционален на подкрепата му и несъвместим с типичното за него слово на омразата. Но така или иначе, той е по-скоро политически куриоз, каквито българският национализъм умее да създава.
Нещата се усложниха и загрубяха, когато се намеси президентът с остра критика, даже извън добрия тон, срещу политиците, взели решение да предоставим оръжие на Украйна. С неговото участие трайно се наложи в медийното пространство втората гледна точка – на агресора, в омекотена редакция. Според нея не трябва да помагаме на Украйна с оръжие, за да оставим Путин да победи и да спре войната. Дали това ще спре или ще окуражи агресора е отделен въпрос, а за справедливост пък въобще да не говорим…
Накрая до Костадинов и Радев се подреди и Корнелия Нинова, вероятно търсейки последен шанс да спре пропадането на партията си.
Проблемът е там обаче, че когато втората гледна точка стане послание на легитимно избрани политици, медиите няма как да не му дават достъп. По отношение на медийния образ на войната фактически политиците свършиха недостойната работа, която журналистите отказаха.