Защо в България се случват такива неща?
Грозно, срамно, жестоко: гаврата в Лясковец. Четирима злодеи се гаврят с ромско момче. Четирима срещу един, истинска школа за мъжество. А родителите им позорно опитват да се споразумеят с майката на детето. Как ще завърши тази срамна история? И как се стигна дотук?
Четирима злодеи пребиват без причина 15-годишно ромско момче, горят го с цигари, напъхват го в боклукчийска кофа, хвърлят го от мост. Четирима срещу един – истинска школа за мъжество. А родителите им позорно опитват да се споразумеят с майката на жертвата – предлагат пари, за да не бъдат съдени гамените им.
Как ще завърши тази срамна история в Лясковец? Ще започнат съдебни действия, но паралелно с това граждани, мобилизирани от семействата на четиримата младежи, ще излязат на протести – малките престъпници всъщност били отлични ученици, а междувременно ще се загуби някакво ключово веществено доказателство. Правозащитни организации ще вдигнат европейски шум, само че това ще има и обратен ефект: кафявите медии ще започнат да представят лясковските престъпници като жертви, а защитниците им – като родоотстъпници и соросоиди. И пак ще стигнем до онази степен на публичността, наречена „всички гледни точки„.
Защо в България се случват такива неща?
Дай боже този път да не е така, но не ми се вярва. Когато крайнодесни щурмоваци нападат ромските махали, а политически кандидати събарят предизборно незаконни колиби, оставяйки цели семейства на улицата – някой съд преследвал ли ги е за расистки мотиви? Във филма на Адела Пеева „Да живее България“ най-потискащият за мен епизод беше как учителките хвалят едно момче, което развива расистки анти-ромски мисли – било интелигентно, имало „мнения“. Не знам за тия четиримата, но расистите май винаги са въоръжени с идеи. Само дето те най-често са вредни, ако не налудни.
Защо в България се случват такива неща? Първо, защото не сме осмислили понятието расизъм. Масовата му употреба при лясковското престъпление ми се струва новост – обикновено се говори за етнически напрежения, хулигански подбуди, футболни страсти. Комунистическият идеен фризер направи така, че при нас не се състоя нито публичен дебат по проблема, нито възприемане на съответните политики. Расизъм, разбира се, имаше – както навсякъде по света, но за него не се говореше и той се практикуваше тихомълком – в казармата, в затворите, в социалните служби.
Така ние влязохме в демокрацията без изградени защитни механизми срещу това зло, което подкопава единството на всяка нация. Анти-расистките действия ни се налагаха отвън в хода на евроинтеграцията, внасяха ги неправителствени организации и чужди експерти. Което пък породи съпротива срещу анти-расизма под знамето на гордото национално самоуправство. Мерките, които ЕС очаква от нас, не се възприемат като грижа за това да не се изколим, а като „политическа коректност“, „муликултурализъм“, даже международен заговор за заробване на „kleta maika balgariq„.
Заслужава си да се изследва и спецификата на българския расизъм. Той е особено силен в малки места – подритването на онова нещастно сирийско семейство от градче на градче дава идея за какво става дума. Малката общност, където всички се познават по лице, не е съвсем част от големия национален проект, да не говорим за европейския. Тук расизмът е просто най-крайната проява на подозрението към чуждия – бил той грък, софиянец или просто другоселец. Ако огледате държавицата като цяло, ще видите, че тази – ако не ксенофобска, то поне ксено-подозрителна – нагласа я има навсякъде. И затова няма инвеститори, трудови мигранти, чуждестранни студенти.
Да добавим и дигиталната джунгла, която радикализира всякакви омрази и конспиративни небивалици. Прихваналият вируса на расизма днес е изложен на непрекъснати вопли за това колко нетърпимо е присъствието на едни или други хора в жизнения му хоризонт, на настойчиви позиви за действие. И неслучайно много от масовите убийци филмират престъпленията си: те смятат, че служат на някаква висша кауза. Този уж „морален“ аспект на расистките престъпления е сред най-тревожните тенденции – поражда го пълната липса на контрол и публични политики в интернет. Така много от нашите расисти си мислят, че служат на националната кауза. Върхът на това безумие беше Брайвик, който изби 77 норвежки деца, за да опази чистотата на расата си (каквото и да е разбирал под това).
Пътят пред нас
В края на миналата година комисарката по човешките права Дуня Миятович даде настойчиви препоръки страната ни да спазва ангажиментите си в борбата срещу расизма – и то в по-широкия смисъл на омраза, мотивирана от това, което човек е и не може да промени: етнически произход, пол, включително такъв, който не съвпада с възприетите категории, нестандартна сексуална ориентация. Дали във връзка с това извадиха отново две дела, където се предполагат расистки мотиви? Дали заради това в София успяха да забранят възприемания като антисемитски Луков марш?
Но наказателната политика е само един елемент. Битката срещу расизма трябва да започне от училището, от работното място, да се превърне в приоритет на медийния дебат. За много кратко време трябва да извървим пътя, който на запад са извървели за десетилетия. А както виждаме от увеличаващите се расистки престъпления в САЩ или Германия, пътят не е непременно еднопосочен.