Защо ЧЕЗ бяга от България
Вече повече от седмица всички гадаят на кого всъщност ЧЕЗ продава българския си бизнес. Да, въпросът е важен. Но не по-малко важно е да си дадем сметка защо ЧЕЗ бяга от България.
Всеки, който чете общодостъпни медийни източници и поне малко се интересува от темата, вече знае, че изплувала от нищото бизнесдама ще купува ЧЕЗ. От друга страна всеки що-годе нормално мислещ е наясно, че никоя нормална голяма международна компания не би си плюла на лицето с такава сделка (освен ако не иска на всяка цена да се отърве и да избяга), че никоя нормална банкова институция не би финансирала такава сделка (не и без много сериозни гаранции от трето лице) и че никоя нормална държава не би проспала такава сделка.
Тук съответните политически фактори се правят на ударени („изненадани“, „шокирани“) и се държат така, сякаш въпросната бизнесдама наистина е крайният купувач. Но едва ли могат да заблудят някого. Доказателство за което е един от най-хубавите вицове, родили се през последните 30 години: „Мъжът и я пратил да плати тока, а тя се объркала и купила енергото“.
На кого всъщност ЧЕЗ продава българския си бизнес е важен въпрос, чийто точен отговор едва ли някога ще научим. Но не по-малко важен е въпросът защо изобщо ЧЕЗ продава. Тук отговорът е съвсем ясен.
Честитка за Коледа – по 3 милиона на подпис
За илюстрация да започнем със случка отпреди два месеца. Ден преди началото на Коледните празници електроразпределителните дружества (т.нар. ЕРП-та, едно от които е ЧЕЗ) получиха от държавата „честитки“ във вид на глоби на обща стойност 12 милиона лева заради „нарушения“ отпреди 4-5 години. Най-високо са оценени две от тези „нарушения“. Ето кои: Законът задължава ЕРП-тата да сменят за своя сметка всички стари електромери в държавата с нови, както и да го правят в присъствието на двама свидетели. Последното изискване е абсурдно, понеже по същия закон електромерите са собственост на самите ЕРП-та. А и понеже има много по-прости начини да се документират показанията на стария електромер. Освен това изпълнението на това изискване е крайно проблематично, тъй като обитателите на съответния имот често са различни от титуляра на партидата и понякога е много трудно да се намерят двама свидетели. Независимо от това през последните години стотици хиляди, дори милиони електромери бяха успешно сменени. С две изключения, при които съответните индивидуални клиенти са се оплакали, че преди близо четири години електромерите им са били сменени без тяхно знание. Доказано е, че това не отговаря на истината – и двамата са били надлежно уведомени в съответния срок. Но въпреки това не са се явили и затова е имало само един свидетел. Четири години по-късно общата санкция, наложена на съответното ЕРП, е 6 милиона лева – по 3 милиона на (липсващ втори) подпис.
лобата определено е несъразмерна, тъй като т.нар. „нарушение“ не само е нищожно, но и от него не са произлезли никакви щети за когото и да било. Казват, че санкцията отговаряла на „буквата на закона“. Ако е така, това съвсем нагледно доказва, че самият закон е абсурден и че ЕРП-тата са принудени да оперират в условията на нещо като български „параграф 22″.
Много повече от тези 6 милиона
В една такава ситуация за тях очевидно няма нищо по-логично от това да избягат, по възможност – с минимални щети. Най-големият от трите големи инвеститори, дошли през 2004 година (германската Е.ОН), едва издържа до 2011-а. Вторият се измъква сега. А третият? Попитан за плановете си след случката с електромерите, той заяви, че е „предпазлив относно бъдещото си развитие в България“. И още нещо: колкото и 6 милиона да изглеждат прекалено висока цена за два подписа, трябва да се има предвид, че тази случка е само дребен детайл в цялостната картина.
„Енергийната сфера в България има много нестабилни моменти и е чувствителна политически тема“, каза тези дни бивш шеф на ЧЕЗ в България. Обяснението му е крайно дипломатично. Защото истината е, че години наред тази сфера представлява отровна смес от огромни дози политика, популизъм и далавера (с щипка пазар). Много правителства и парламентарни мнозинства отлагаха неизбежните пазарни реформи, като същевременно използваха енергийните цени, за да си купуват избори и политическо спокойствие. Командвани от тях „независими“ регулатори изкуствено натискаха цените на тока надолу и така лека-полека доведоха целия сектор до ръба на финансовата пропаст. Сред плащащите цената обикновено бяха и ЕРП-тата. Напоследък нещата се попромениха и стабилизираха, но явно не дотолкова, че да притъпят инстинкта им за самосъхранение.
Системен тормоз
Около ЕРП-тата винаги са витаели две съзнателно раздухвани заблуди, които могат да се чуят и в момента. Едната е, че те „качват“ цената на тока. Истината обаче е, че не само нямат нищо общо с тая работа, но и са сред дежурните потърпевши от решенията на регулатора, който в дълги периоди от време определяше цени под пазарната себестойност. Имаше време например, когато цената, на която ЕРП-тата купуваха енергия от държавната НЕК, беше по-висока от цената, на която продаваха тази енергия на битовите потребители. От друга страна определяните от регулатора тарифи за предлаганата от тях услуга (относително малка част от крайната цена на тока) системно не отразяват реалните разходи за лицензионната им дейност.
Втората заблуда е, че ЕРП-тата не правят инвестиции. Истината е, че са направили каквото са могли. И то хич не е малко – достатъчно е да се сравнят данните за загубите при преноса на енергия, които са намалели повече от два пъти в сравнение с окаяните времена на държавното енерго. А не са направили повече, понеже не са им разрешили – регулаторът системно потиска инвестициите в мрежата, защото те влизат в цената на тока. Затова и докато в света се извършва технологична революция, българската енергосистема още си стои в предмодерните времена.
Години наред ЕРП-тата бяха подложени на разнообразни форми на тормоз като най-удобен дежурен виновник за всички несгоди в системата, като отдушник за всякакви социални недоволства и като средство за отвличане на вниманието от истинските далавери в енергетиката. Абсурдни санкции за измислени прегрешения като посочените в началото, които в повечето случаи падат в съда, но стресът си остава. Постоянни шумни проверки, от които по правило нищо не излиза (запомни се например как служители на ДАНС нахълтаха в клиентските центрове, но, естествено, не намериха нищо). Несекващи заплахи с одържавяване и сочене с пръст като изедници, мошеници и престъпници. Поредица от процедури по отнемане на лиценз (само за ЧЕЗ два пъти) с изсмукани от пръстите или направо абсурдни мотиви (запомни се случаят от 2014 година, когато ЕРП-тата си прихванаха от плащанията към НЕК част от много по-големите и отдавна просрочени борчове на държавната компания към самите тях). Естествено, и тези процедури приключиха безславно и безшумно, но споменът остана незаличим.
Сметката
Всички тези хитрини едва ли ще останат безнаказани. И трите ЕРП-та заведоха пред международен арбитражен съд искове за стотици милиони евро, които най-вероятно скоро ще трябва да се плащат. Но, разбира се, не от хората, създали и възползвали се от българския „параграф 22„, а от българските данъкоплатци.