Защо София послуша Макрон
Френският президент сигурно е доволен от обиколката си на изток. Защото тя го приближи до една много важна за него цел. Но най-доволен Макрон си тръгна от България. Ето защо:
От лидерите на Чехия, Словакия и Румъния френският президент получи благосклонна, но все още условна готовност за преговори и компромиси. Докато българският отговор, макар и пакетиран с други въпроси (като например запазването на кохезионните фондове), бе категорично положителен. Вероятно затова френският президент се държа подчертано приятелски и дори фамилиарно. Което пък прозвуча като съзнателно търсен контрапункт на отношението му към Полша – именно от българска земя той си позволи да нападне остро най-непримиримия противник на своите идеи за реформа на директивата за командированите работници в ЕС.
Българското „Да„
Възможните обяснения за българското „Да“ са няколко. Обещанието за френска подкрепа за членство в еврозоната и в Шенген или поне за приобщаване към разговора за бъдещето на двете зони, които са сърцевината на европейския проект, за някои може и да е „само на думи“. Но съвсем не е маловажно, тъй като постигането на тези цели е въпрос не толкова на технически критерии, колкото на политическа воля.
От друга страна България е относително по-слабо засегната от спора около европейската директива. Българските работници, командировани в други страни от ЕС, са вероятно някъде около 15 хиляди – на фона на близо половин милион поляци. Освен това българският премиер получи обещание за изваждане на транспорта извън обхвата на директивата за командированите работници, каквото бе желанието на българските международни превозвачи. От години хиляди български шофьори работят на практика само на европейските пазари срещу български заплати и осигуровки.
Разбира се, българският отговор може да е и резултат от анализ и отчитане на всички аспекти на темата за командированите работници: „Не трябва да се допуска едни работници да живеят при скотски условия, при по-ниски заплащания“, каза българският премиер. Неговата позиция веднага срещна (макар и засега приглушена) критика: „Не можем с мерки в ущърб на българския бизнес да решаваме френски вътрешни проблеми“, написа опозиционен политик.
Каквито и да са мотивите за тази позиция, тя определено е обективна и разумна. Не само защото проблемът с командированите работници е не просто „вътрешно френски“, но и защото дългосрочното му справедливо решаване в крайна сметка ще е в интерес на всички.
Социален дъмпинг или протекционизъм?
В какво се състои всъщност този проблем? В идеалния случай става дума за износа на услуги като част от единния пазар на ЕС – фирма от една страна печели поръчка за предоставяне на услуга в друга, а за да я изпълни, изпраща там временно свои служители, като им плаща и ги осигурява според правилата и стандартите в своята страна. Условията за това са уредени с директива още през 1996 година, когато съставът на ЕС е далеч по-хомогенен в икономически и социален план. Да, и тогава има някои изключения (Гърция, Португалия, Испания), но проблемът се усети истински едва след двете вълни на присъединяване през 2004 и през 2007, когато в ЕС влязоха страни с драстично различни нива на заплащане и на социална осигуреност. Директивата и сега съдържа известни мерки за компенсиране на тези различия, но те си остават толкова сериозни, че съблазанта да се печели от тях е много голяма: високи цени и приходи на едно място, ниски разходи на друго, големи печалби. Нещо като да си купиш едно евро за един лев на едно място и после да го продадеш за два лева на друго. Схема, която на валутния пазар е неосъществима, но на трудовия очевидно функционира.
За френския президент (и не само за него) днешната директива е „предателство към европейските принципи“, защото облагодетелства „социалния дъмпинг“, води до „намаляване на заплатите и жизнения стандарт“, „подхранва популизма и подкопава доверието в европейския проект“. Затова той предлага редица ограничения, нови регулации и мерки за контрол.
За страните от Централна и Източна Европа, чийто най-краен говорител е Полша, това предложение е „лицемерен протекционизъм“. Оставете ни да се конкурираме на пазара на услуги чрез нашето предимство – по-ниската цена на труда, както вие се конкурирате с качество на продуктите и ноу-хау, за да можем да наваксаме и да постигнем икономическо и социално сближаване, казват полски представители. В България пък се чуват гласове, че социалният дъмпинг бил мит (на източноевропейците се плащало по минималните западни ставки, имало малка разлика само при осигуровките), а борейки се срещу дъмпинга, западните лидери просто решавали вътрешнополитически проблеми.
В последното твърдение има частица истина. Решаването на въпрос, засягащ под 1% от работната ѝ сила, няма да реши икономическите проблеми на Франция, като безработицата например. Но пък може да помогне за отвличане на вниманието и за смекчаване на съпротивата срещу драстичните вътрешни реформи, включително на трудовия пазар, с които предстои да се захване френският президент. Това обаче не прави източноевропейската позиция нито по-силна, нито по-справедлива. Защото тя страда от не по-малка доза лицемерие и затваряне на очите пред действителността.
Ето каква е действителността
Действителността е такава, че дори когато става дума за идеалния случай (износ на услуги, а не на нещо друго) дъмпинг наистина има. Работникът, командирован от Източна Европа във Франция, Германия или Австрия, струва на работодателите си значително по-малко (според ЕК, до 50%). Това не е „конкурентно предимство“ в истинския смисъл на думата, защото в случая липсва основното условие за наличие на конкуренция – конкуриращите се да работят при едни и същи правила и условия. За разлика от източноевропейския си „конкурент“, френският доставчик на същата услуга е принуден да плаща не просто общоприложимата минимална ставка, а доста повече. Защото местното законодателство го задължава да прави редица допълнителни плащания, например по силата на секторни или браншови колективни трудови договори. Върху така получените доста различни заплати двамата „конкуренти“ плащат освен това доста различни проценти за социални осигуровки, понеже и тук работят по различни правила. Съвсем ясно е в чия полза е разликата.
И това, пак казвам, е в идеалния случай. А действителността често е много далеч от него. Тук става дума не само и не толкова за откровените форми на грабеж. Като например масово разпространеното „удържане“ от заплатите на разходите за самолетен билет или за друг транспорт, които иначе се полагат на всеки командирован. „Командироването“ и без това в много случаи не е нищо повече от евфемизъм за измама, от която са заинтересовани и двете страни. Изпращащите фирми не изпълняват конкретна услуга за определен срок със собствените си служители, а просто набират хора за постоянна работа срещу комисиона. Те може дори да нямат нищо общо със съответната дейност, а да са просто кухи посредници. При посрещащите фирми пък нещата изглеждат така: вместо да рискуват огромни санкции за наемане на евтина работна ръка „на черно“, те на практика правят същото, приемайки „командировани“. Това е напълно законна схема за извличане на неправомерни печалби чрез заобикаляне на местното през „вратичките“ на европейското законодателство. Схема, която в края на краищата е за сметка на правата на работниците.
Така някои източноевропейски фирми се „конкурират“ не на пазара на услуги, а на пазара на стоки. Като извършват износ на жива стока на „конкурентни цени“.
И накрая за т.нар. „икономическо и социално сближаване“. Въпросът е в коя посока става то. Дали към западните стандарти – или към източната действителност с все още присъщите ѝ сиво-черни зони на трудовия пазар, ниски доходи, икономическа принуда и социална деградация?