Защо се радваме, че в България не идват мигранти?
Представете си колко ценни биха били за нашата обезлюдяваща се икономика много от хората, които сега стоят пред залостените граници. Хора, които искат да работят, да живеят като нас. Трябва ни само умен механизъм.
„Човек не може да стъпи два пъти в същите страхове, защото и страховете се променят, и той вече не е същият“, би казал един Хераклит за мигрантската криза днес. Колкото и да се стараят журналистите, политическото земетресение от 2015-2016 едва ли ще се повтори.
Първо, днес имаме театрална постановка (по израза на Весела Чернева), която е далеч от онази страшна хуманитарна катастрофа. Организира я Ердоган с цел шантаж на Запада. Подлъгани, нещастни хора бяха извозени до границата. Някои с плачещи деца на ръце, други с готови лозунги, трети рецитиращи искания на добър английски език.
Другата промяна е свързана с новото правителство на Гърция, което няма никакво намерение да пропуска хората в посока Западна Европа. Нека припомним, че тъкмо пробивът на гръцката граница през 2015 породи това, което тогава нарекохме „Балкански маршрут“ – именно той напълни Югоизточна Европа до Австрия и Унгария и принуди Меркел да отвори границите, за да помогне. Сега я обвиняват, че била поканила бежанците, но това е лъжа – защото бежанците преминаха месеци по-рано гръцката граница. Днес се е втвърдила не само Гърция, но и всички по пътя на северозапад. Така бедните излъгани мигранти се оказаха пушечно месо на пропагандата.
По нашата граница
Ако обаче има нещо неизменно, то е българското паве в потока на събитията. По нашата граница няма никакъв мигрантски натиск, но всекидневно ни облъчват с ужаси около нашествието, припомнят вече тиражирани фантазии колко страшно било преди, когато пълчищата преминали и опустошили всичко по пътя си. Отново се появиха паравоенни ловци на мигранти – по османско време са им викали „башибозук“. В американски сайт писаха за една такава група в Странджа, оглавявана от бившия полковник Владимир Русев. (За Динко не сме чули още, какво стана с този човек?) А всъщност мирантите избягват българската граница – защото са чували, че там ги чакат страшни неща: бой, грабежи, насилия. Странното е, че нашего брата се гордее с тези истории: нека ги плашим, та да заобикалят издалеч. Само дето после пак ще даваме пари, за да лъскаме имиджа на страната ни.
Разбира се, че трябва да пазим границата, но нека сме наясно – пазим Европа, а не себе си, защото тук никой не иска да остава. И щом пазим Европа, хубаво е да го правим като европейци, не като последните диваци. Освен това сегашната човешка вълна очевидно е насочена единствено към Гърция. А и помислете: ако влязат през България, мигрантите ще са свършили само половината работа, защото тепърва ще им предстои да влизат в Шенген.
С пиара на Борисов сме свикнали – основното във външната политика той е научил от Живков: „да се снишим, докато мине бурята“. Лично аз смятам, че подобна скромност не е излишна за една малка страна. По-важно е каква позиция ще заемем в Брюксел, когато тръгнат да изработват (най-после!) някаква единна миграционна политика. Засега не се задава консенсус, напразно гадая какво точно мислят нашите по въпроса. Не не чувам и ясна критика по отношение на руската военна намеса, която продължава да предизвиква целия този ужас. Защото трагедията в Идлиб е повод да се замислим за непрекъснатите освобождения, на които тази империя подлага различни народи. Хубаво е да се преговаря, да се умиротворява ситуацията, но в подобни случаи моралната оценка дава гръбнак на дипломацията.
Новата медийно-мигрантска вълна вероятно ще даде лек тласък на поувехналите европейски популисти. Този път обаче лаврите ще оберат самите правителства, които сериозно втвърдиха позициите си – Мицотакис, Борисов, Курц, Орбан. А също и Ердоган – той вероятно все пак ще получи подкрепа от НАТО, която да засили позициите му не толкова в Сирия, колкото у дома, където е все по-малко популярен. Как го търпят турците – вече съвсем не разбирам. Надявам се, че малко остана.
В идеалния вариант ЕС най-сетне ще се мобилизира и ще изработи обща миграционна политика, каквато чакаме вече поне пет години. В нея ясно трябва да се разделят бежанци от икономически мигранти. За цялата трудност по разпределянето на първите се изля много мастило. Затова да обърнем внимание на втората тема, която идва на дневен ред с новата криза.
Хора, които искат да работят. Защо не ги искаме?
Застаряваща Европа не може да мине без икономически мигранти – тя приема и ще продължава да приема хора. Но как да става това? Определено не с провиране под телени мрежи. Трябва да има легитимен механизъм за набиране на кандидати, квоти, правила, центрове вътре в самите страни, ударени от икономически трудности. Човек не може да не се трогне от решителността на тези хора – искат да работят, искат да живеят поне малко като нас.
Според мен, морален принцип на съвременния свят е да няма напълно затворени врати – пред всеки човек трябва да има шанс. В САЩ са измислили своята лотария за зелени карти, за да поддържат вярата, че всеки има право на късмет в този живот. За нас в Европа въпросът е дали ще даваме шанс на този, който преплува реки и се надбягва с полицията, или на този, който учи, гради CV, кандидатства по определения ред. Безспорно сме за второто, нали?
Представете си колко ценни биха били много от тези хора за нашата обезлюдяваща се икономика, ако, разбира се, бъдат подбирани с някаква точкова система като канадската и обвързани с трудови договори за определен период от време. Франция и Англия приемат годишно по 200-300 хиляди човека. И тъй като ние сме десетина пъти по-малки, а интеграционните ни способности – по-лоши, нека тогава решим да взимаме по 15 000 годишно. С точно толкова намалява населението ни всяка година. Пределно ясно е обаче, че това няма да стане в обозримо време. Ще писнат расистите, че тия били мюсюлмани, ще писнат левите, че ще им вземат работата, ще писнат любителите демографи да взимаме „наши“ от Бесарабия, ще писнат етническите българи, че подкрепата за тези хора била дискриминация спрямо останалите. И така ще си седим: ние тук без работници, те оттатък – без работа.