Защо искат Христо Ботев да го няма
Тъкмо на 2 юни Христо Ботев изобщо не е сред нас. И това не е случайно. То е искано и търсено. За да ни накарат да не забелязваме кои са онези, които отнемат нашата свобода и ни правят зависими.
2 юни – знаем ли какво празнуваме и искаме ли да го празнуваме? Празникът през социализма се наричаше Ден на Ботев и на загиналите в борбата против турското робство, капитализма и фашизма и в Отечествената война, а от 1993 година насам се нарича Ден на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България. Иска ми се обаче да започна с един друг, наскоро отминал празник – 24 май. Той вероятно е единственият, който официалните конюнктури не успяха да отнемат на хората. И те го честват като лично преживяване с мирис на люляци, носталгия по школската младост и благодарност към родното словото, на което общуваш с близките си. 24 май ти носи радост и това е достатъчно.
2 юни е негов антипод. Той трябва да те стресне (ако не с друго, то поне с воя на сирените в 12 часа), да те накара да замръзнеш на място, да прекъсне собствените ти маршрути и да ти внуши смътно чувство за вина. Дори само заради факта, че нечия смърт се е превърнала в повод за празник. И не стига това, ами до Ботев се нареждат още десетки загинали, които да ти тежат на съвестта. Техните имена се четат на вечерни проверки със строг глас, идващ едва ли не от отвъдното, който сякаш ти държи сметка. Защо те са се жертвали за теб, а пък ти си живееш живота без намерение да се жертваш за когото и да било – ни за нацията, ни за държавата, ни за властта…
2 юни се чества официално още от 1901 година, но неговият мрачен военизиран канон се налага през времето на социализма от 1953 година насам. Целта му не е само да поддържа перманентната гузност на населението, типична за тоталитарните общества. Далеч по-важно е да свърже героиката на пролетарската революция, довела до насилственото завземане на властта след Девети септември, с героиката на борбите за национална независимост през възрожденския период.
Комунистическите функционери – редом с Ботев и Левски
За да се окаже – след като до имената на Ботев и Левски звучаха имената на знайни и незнайни партизани и комунистически функционери – че втората героика е продължение на първата, че те са един и същи вид саможертва в името на народа, подкрепяна от самия народ. И така „по съседство” комунистическата репресия да се натовари с родолюбиви цели. Това припокриване (днес с право бихме го определили като постистина) беше пряко видимо на 2 юни, но то бе заложено още в училищните програми, внушаваше се от портретите в класните стаи и коридори, възпитаваше си от възрастта, в която се залагат матриците в мисленето.
Влиянието обаче беше двупосочно – възрожденските герои преливаха национално-освободителна легитимност на пролетарската героика, но техните образи се форматираха според нейния пропаганден модел. Превърнати са в икони, лишени от човешки съмнения и противоречия, изцяло отдадени на революционния идеал, сякаш действат по поръчение на Партията. След като първоначално дори и Иван Вазов е отречен, неговото художествено наследство по темата впоследствие е допуснато да участва в конструирането на тези образи. Явно патетичните му идеализации вършат работа на пропагандния канон, а на „Под игото” или на „Епопея на забравените” започва да се гледа като на исторически източници за периода (особено в средношколското образование).
Подобно разместване на фикция и факти, включително и в съвременни понятия, може да се обозначи като постистина. И до днес не сме излезли от нея, продължаваме да мислим и честваме възрожденските герои като някакви партизани от 19 век, които са се жертвали в очакване да последваме техния пример. Образи на герои, в които самите герои ги няма. На 2 юни го няма тъкмо Ботев, който обича родината си със същата любов, с която обича и любимата си, и с присъщата за романтичните поети суисидалност, която го изпраща на връх Вола. Вместо него имаме протоколни речи за него, възпроизвеждащи задължителните клишета от времето на соца и разпалващи не носталгия по героите, а соцносталгия.
Митологията на застрашената нация
И това не е случаен ефект, а целенасочена политика, която с участието на националистите в управлението, е на прага да се превърне в държавна митология. Митологията на заплашената нация. Много е важно да не преставаме да се чувстваме така. Както са се чувствали нашите предци в Османската империя (и в никакъв случай не трябва сега да им отнемаме „правото на робство” тогава). Или както трябваше да се чувстваме по времето на Студената война, когато „нашите врагове турците и гърците” (според надписите в казармите) всеки момент можеха да ни нападнат.
Кой обаче ни заплашва днес? Другите страни-членки на ЕС, разбира се, които искат да ни отнемат славното минало и да потъпчат националните ни интереси. А Волен Сидеров или Ангел Джамбазки, които се борят с тях от София и Брюксел, са новите ни национални герои.
За тях е обяснимо, но защо политиците през прехода масово поддържат митологията на заплашената нация? Защото ако си измислим врагове, които ни заплашват отвън, няма да насочим борбата си за независимост навътре в страната, където са онези, които наистина ни я отнемат и ни правят зависими. В енергетиката, в медиите или в начина, по който мислим историята си.
Националистите, впрочем, са добри и на вътрешен терен. Ако все пак битката се премести там, веднага се превръща в битка между българите от една страна и ромите и турците от друга.
Така че на 2 юни ми се струва предостатъчно, ако всеки прочете на глас по едно стихотворение на Христо Ботев. И даже няма нужда да е „В механата”:
„Ще да пия на пук врагу,
на пук и вам, патриоти,
аз вече нямам мило, драго,
а вий… вий сте идиоти!”.