След 10 ноември пред частния интерес отстъпи дори държавническият разум. Държавната и общинска власт развиха бизнес от преразпределянето на собствеността.
Един актуален случай в България дава отново повод за дискусия по темата за частните и обществените интереси и ролята на държавата. Дали някога ще бъде постигнато разумно равновесие?
“Борисов обеща нов собственик в ОЦК.” Из новините на в. Труд
Случайно попаднах на публицистично телевизионно предаване, в което водещият, натаралежен от гел и надменна ирония, атакува интелигентния си събеседник с питането дали не се завръщаме в комунизма поради подхвърлената идея държавата да изкупи от Валентин Захариев Оловно-цинковия комбинат в Кърджали. “Да не би отново да е 9 септември и да пристъпваме към национализация?”, с този апломб приключи журналистическото любопитство.
Събеседникът спокойно обясни, че подобни мерки се предприемат и в някои от най-големите и развити страни-членки на ЕС във времето на криза и че не става дума за национализация, а за намирането на разумен баланс между частните и обществени интереси.
В България все още има възрастни хора, преживели и 9 септември, и 10 ноември, станали свидетели на крайностите, с които се дава почти стопроцентов превес на единия вид собственост и интереси за сметка на другия. В по-голямата част от моя живот държавата бе навсякъде, окупирала и последните лични убежища на хората, нахлула в частните им домове дори. Буквално и без да се церемони. Селската кръчма на моя дядо, която бе в нашия двор и бе свързана с къщата, бе превърната в обущарска работилница, няма наеми, няма въпроси, властта си е харесала това помещение и си го ползва, точка. Но този пример е почти невидимо късче от големия пъзел на несправедливостта, подреден след 9 септември.
Законът на алчното грабителство
След 10 ноември частният интерес не просто взе връх, а се превърна в обсесия, пред която отстъпи и сетният държавнически разум. Създаде се мнимото усещане, че ако и последният декар земя премине в частни ръце, това ще бъде панацеята за бърз растеж и мигновено забогатяване. Случи се на юруш, в страшна суматоха, кой както свари и както му падне, ликвидационните съвети станаха нарицателно на разрухата, законът за реституцията бе приложен доста избирателно, нещо като майка за едни и мащеха за други. Българите не бяха подготвени, освен емоционално, за отговорностите на собствеността, а също и за неравенството, което тя поражда.
Държавната и общинска власт не просто се оттеглиха от своята задача да опазват обществения интерес, а отидоха още по-надалеч: развиха бизнес от преразпределянето на собствеността. В продължение на близо десетилетие след промяната сякаш бе в сила само законът на алчното грабителство. Буквално пред втрещените ни очи взеха целия двор на кварталната детска градина и издигнаха в него мутромастодонт, обявиха в градоустройствения план на София сградата на читалището за празно място и месеци наред тичахме като обезумели с подписки от чиновник на чиновник, от малкия кмет до големия, създадохме обществен комитет от родители, за да спасим мястото за своите деца. Богопомазани предприемачи нахлуваха с багери и събаряха къщички. Посегна се и на емблематични обществени сгради и паметници на културата, най-яркият пример и досега е музеят на Яворов. Тихомълкомното деактуване на държавната собственост в него доведе до смяна на неколцина частни собственици, от боклукчии до масони. Днес пропуканата сграда в центъра на столицата стърчи като безмилостен знак за национално безхаберие и духовен бандитизъм. Национализация ли ще е, ако държавата си вземе обратно музея?
Конкретните случаи в целостта на проблема
Но това са примери с трохите от баницата, а същинската баница на доста едри и апетитни късове също се раздаваше. На кого, кога и как – надали ще узнаем цялата истина. Става дума за големи предприятия и цели отрасли в икономиката, която към днешна дата – говори се – е на колене. Май почти нищо не се произвежда в България. Има ли право в такъв случай държавата да се намесва, да контролира големите приватизационни сделки и крупните собственици, които не са в състояние да стопанисват предприятията си? И ДА, и НЕ са крайни отговори, защото всеки случай е конкретен и крещи за конкретното си решение. Както и случаят в ОЦК, където стотици работници и техните семейства са обречени на мизерия и безперспективност поради нескопосен мениджмънт на предприятието.
Държавата не може просто да вдигне ръце – не бива да е само един чувал, в който се събират и преразпределят данъци и такси. Нейната намеса е задължителна за постигане на разумно равновесие между частния и обществения интерес, инак няма да се измъкнем от гледките на грозните и мръсни бетонни пустини, в чиито център стърчат огромни казина и чалга клубове, от гледките на цели опустошени градове, сякаш са бомбардирани, какъвто е случаят с Видин например.
Сигурно се изискват още време и още жертви, за да се постигне равновесие между частния и обществен интерес в България. Но разговорите по темата и малките крачки в правилна посока не вредят.