„А българинът отговорил: (…) най-много обичам мама“ – така завършва един виц, за който ме подсети номинацията на Цачева за президент. Аз обаче няма да иронизирам майчинската фигура в политиката.
Запитали англичанина, французина и българина кого обича повече – съпругата си или любовницата си. Англичанинът като истински джентълмен отвърнал, че обича и двете, но предпочитанията му все пак клонят към семейната му половинка. Французинът, прочут със страстния си авантюризъм и слабост към изневерите, естествено дал обратния отговор. Какво заявил българинът ли? „Обичам ги и двете, но най-много обичам мама.“ За този виц ме подсети номинацията на Цецка Цачева за кандидатпрезидентската надпревара, а после и последвалите нумерологични тълкувания на една депутатка от ГЕРБ по повод изтеглянето на №17 в изборната листа: „Едно и седем прави осем, а осем е числото на майката„.
За разлика от мнозина аз няма да иронизирам майчинската фигура в политиката, напротив: ще си позволя да забележа, че стремежът към политически матриархат е неслучайна и все по-трайна световна, а не само българска тенденция, която за добро или лошо видимо си проправя път, макар и не особено лесно.
Те са толкова различни
Жените в българската политика вече съвсем не са малко. Някои от тях си изградиха с годините име и авторитет, разпознаваеми са и с възгледите, и с присъствието си в законодателната, в изпълнителната и в местната власт. Неслучайно устремно се „втурват“ и в кандидатпрезидентската надпревара. Честно казано, не бихме могли да ги поставим под общ знаменател, камо ли да ги „обобщим„. Впрочем, социологическите проучвания буквално ни посочват с пръст качествата на най-успешните, а сред тях на първо място е Йорданка Фандъкова -кмет на столицата, която успя да се наложи с последователността и мащабите на свършената конкретна работа, с принципите си на добра стопанка на града и несуетното си, изключително премерено публично поведение. Ярка фигура в политиката, но по съвсем други прични, е юристката Татяна Дончева: в хъса й да назовава истината в дълбочина, често съвсем безцеремонно, българите разпознават един несъмнено силен боец с кауза.
Част от общество ни пък има „генетична слабост“ към политкомисарското, кресливо и вождистко поведение, което демонстрират няколко от жените в парламентарно представените партии. Тягата им към децибелите на пропагандата ги отличава от по-сдържаните им колежки. Съществува и много характерен, чиновнически тип жени в политиката, които говорят с тежък административен жаргон, на недостигащ избирателите език, но това не означава, че не са натоварени с отговорност и не изпълняват задълженията си, просто са лишени от каквато и да е харизма. Не бива да пропускаме и скромните партийни работохолички, на чиито рамене и усилия се крепи невидимият, но всекидневен ход на случващото се тук и сега.
Отвъд суетата
Да си жена в политиката днес съвсем не е обикновена форма на суета или екстравагантен избор – по-скоро означава, че се е събрала много работа за вършене, както ни подсеща една от крилатите фрази на „желязната лейди“ Маргарет Тачър. Да си жена в българската политика, където мачовските похвати и южняшка безцеремонност са доста вървежни, несъмнено е и сложен избор, и впечатляващо изпитание. Дори преувеличеното настървение на започналата предизборна битка за президентството ни го подсказва.