За свободата си трябва да се борим

„Механизмът на разкъсване при земетресението от 22 май в Перник е изключително феноменален в световен мащаб, защото това земно разкъсване е станало много бавно и по една много силно наклонена плоскост. Тогава максимумът на енергията на излъчване се е изместил към извънредно ниски честоти на трептене, което е създало усещането, че трусът е далече.”

Това е метафора за българското бедствие, причинено не от природата, а от самите българи. Метафора за нашия общностен, ако изобщо може да се говори за такъв, живот, а оттам и за държавата, която си конструирахме.

Години наред ние и излъчваният от нас политически елит пребиваваме над тлеещо огнище на разлом. Нашите два свята се разминават по много силно наклонена плоскост, но тъй като „разкъсването“ помежду ни се увеличава също много бавно, това става почти неусетно. И едните, и другите не си даваме сметка, че под краката ни се отваря кухина, която придобива размерите на бездна. Свикнали да живеем с извънредно ниски честоти на трептене, дори имаме усещането, че трусът ще удари някъде далеч от нас, и затова се оказваме еднакво неподготвени, когато керемидите на уж общия ни дом започват да се срутват и да ни удрят по главите.

Върхът и падината

В този смисъл най-силното земетресение от 22 май не е същинското бедствие за България. То е само последствието. И в това, че се случи на трийсетина километра от София, в очукания, презрян и подиграван град на югозапад от столичните жълти павета, има горчиво ироничен знак на съдбата. Пропукването е тъкмо по границата между плочата на онова, което олицетворява върха на държавата, и това, което стереотипно си представяме като нейната падина. Особено трагикомичното е, че двете съжителстват в непосредствена близост, но са удивително чужди една на друга.

Сега обаче поне привидната до този момент свързаност между „върха“ и „падината“ се скъса и стана повече от очевидно нещо, което подозирахме отдавна.

Пернишко, едно от най-мизерните местообиталища в страната, пострада от силен, да, но не и до апокалиптична степен, трус, защото се разпада вече десетилетия от само себе си. Много от предприятията са затворени, безработицата е висока, а потискащият облик на града отразява бита и душевността на мнозинството, изтикано в ъгъла, без каквито и да е перспективи.

Майтапите за впиянчени същества, въоръжени с винкели, си имат „опашка“, но тя не е смешна, а тягостна. Хората тук са обезверени, огорчени, отчаяни, някои от тях и напълно оскотели, защото са оставени на самотек с надеждата, че така може да се кара безкрайно. Под носа на т.нар. елит разрухата продължава ден след ден, за да лъсне най-сетне в рамките на няколко разтърсващи секунди. Независимо дали си дава вид, че не я забелязва, или наистина е загубил способността да го прави, той изглежда учуден от крайния резултат, а вторичните трусове, които предизвиква с думите и (без)действията си, допълнително разширяват разлома.

На дъното

„Конкретиката“, според едно от любимите клишета на този елит, за него вероятно означава броя предоставени палатки или размера на бъдещите финансови компенсации. Само че тя, без да залитам към сиромахомилско-сърцераздителни разсъждения, се измерва по скалата на конкретната драма, която изживяват конкретни човеци – обикновено най-окаяните:

– Като онзи спаружен бивш миньор от тежко удареното блокче в квартал „Хюмни дол“, който е бил наемател в разпадналата се паянтова сграда, и отсега нататък остава на улицата. Завинаги.

– Като абитуриентката с рокля от „Капълъ чарши“, която тръгна за бала си от бедна панелна гарсониера с надеждата, че голямата й мечта – да прекара втората си абитуриентска вечер на дискотека извън Перник, ще се осъществи. Някога, а може би никога.

– Като стареца, който се молеше да прекара останалите му дни на земята пак в пернишкото село Х – дори в миниатюрна барака, защото са се пропукали и къщата, и смисълът на влачения в нея живот. Необратимо и окончателно.

– Като бебето, което продължило да спи, докато копторът се срутвал над главата му; и което продължило да спи, когато го изнесли в наводнената от пороите палатка. То още не знае нито в какъв коптор е родено, нито че в бъдеще ще продължи да се чувства безпомощно като бебе…

Тези образи от телевизионните репортажи казват повече от всички думи в пиесата „На дъното“, където един от героите на Горки възкликваше: „Човек – това звучи гордо!“

Пълзящите по дъното се озоваха под него и се оказаха затрупани от недостига на гордост да се възприемат като личности. Те не са невинна жертва на една земетръсна стихия. Създадоха си държава, която нехае за тях, защото рядко до никак изискват от нея. Свикнаха мечтите им да се простират малко извън границите на Перник и да се заблуждават, че е безопасно да се живее извън правилата, които регулират смисленото човешко съществуване. Обрекоха на това примирение и децата си, които един ден също като родителите си ще разчитат на курбани и молебени, вместо на гражданската си самовзискателност.

Когато всички сме станали перничани

На този печален фон отношението на „върха“ спрямо „падината“ дойде някак естествено и донякъде оправдано. Като изключим дежурните обиколки из бедстващия район, както и обещанията за парични обезщетения, поведението на пребивававащи и пребивавали във властта показа втрещяваща социална фригидност. До степен, надминаваща скалата на Медведев-Шпонхоер-Карник, и далеч по-тъжна от вица как перничани тръгнали да ровят с винкели, за да счупят кратуната на подлия Рихтер.

Липсата на отговорност, съчувствие и солидарност припомня и друг виц: „В Перник беше намерено дете, отгледано от вълци. То се оказало най-възпитаното дете в Перник.”

Липсата, иначе казано, беше отгледана старателно от всички нас – кикотещите се вълци в овчи кожи. Вълци спрямо частния си интерес и овце спрямо общностния, ние създадохме уродливия модел на държавност, схващайки държавата като нещо абстрактно и недосегаемо за нашата санкция. Позволихме разлома на „връх” и „падина”, съгласихме се с уморителното залитане по наклонената плоскост. „Аз съм перничанин!” – би трябвало да извика всеки един от нас, без оглед на възраст, пол и занятие…

Тъй като създадохме държава, която не ни се харесва, и сторихме да живеем така, както не ни се харесва, днес няма на кого друг да се сърдим, освен на самите себе си.

– Нямаме причина да се мусим, когато президентът Плевнелиев не пожела да стъпи в бедстващия район, но в това време посети Ватикана и подари скъпоструващо яйце на папата. Неговото безвкусно, грандоманско и провинциално послание е и наше послание.

– Нямаме причина да се възмущаваме и от думите му,  че „Господ е българин”, изречени с лежерна развеселеност пред картата на балканските земетръси. Неговото несъотвествие на поста „държавен глава” е равносилно на несъответствието на 99 % от българите към постовете, които заемат.

– Нямаме причина да възроптаваме и срещу репликата на наследничката му министър Лиляна Павлова: „Донякъде природата чрез това земетресение свърши работата на строителния контрол по разрушаване на незаконните постройки.“ Тя с нищо не се различава от бездушието ни към живота в циганските коптори и от циничното ни убеждение, че термитите на морала и правосъдието, които издигнаха крепости в чашките на язовири, ще останат безнаказани.

Нямаме причина в крайна сметка да се подиграваме и на Антон Кутев от БСП, който в домашна атмосфера написа във „Фейсбук” омаловажаващи бедствието щуротии; нито на шефа му Сергей Станишев, който тръгна да го оневинява; нито на еврокомисаря Кристалина Георгиева, която долетя, за да повтори лицемерния си монолог след наводнението в село Бисер; нито на Цветан Цветанов, който се заяждаше за медени месеци с политическите опоненти, от които после се наложи да поиска извинение заради намерението на управляващите да укрепят обекти без обществена поръчка; нито на Георги Първанов, който десет години като президент не спомогна с нищо за развитието на този регион; нито на…

Задъхахте ли се вече?

Проблемът е, че задъхването не идва от изброяването на непрекъснатите нелепости. Той се дължи на смразяващото чувство за безсилие. Този модел на съжителстване изглежда застопорен, доколкото всяка „алтернатива” го възпроизвежда наново. Статуквото прилича на пернишки винкел, който се огъва и огъва, но все пак оцелява с тежки деформации, като че нарочно да усили болката от много бавното разкъсване и хързулването по силно наклонена плоскост.

Това ми напомня една лична история:

Преди години чудесният днес хирург д-р К. беше изпратен да стажува на село. Там той се сблъска с какви ли не странни казуси, но завинаги запомни случката с около 90-годишна жена, която отишла при него и се оплакала: „Боли ме всичко.“

Като млад човек (а младите хора нямат търпение), д-р К. нервно я помолил: „Конкретизирай!“ Възрастната жена обяснила, че чувства неистова тежест навсякъде. „Да не си вдигнала кръвно?“ – питал я той. „Не, чувствам се така все едно в далечината падат дувари„. „Да не си препила?“ – питал я пак д-р К. „Не, чувствам се така все едно в далечината падат дувари.“

„Опиши ми тогава как падат дувари!“ – окончателно загубил търпение докторът. „Това е, като да ги виждаш, като да ги усещаш, като да ги чуваш. И в същото време да си толкова безпомощен от това, че само ги наблюдаваш как падат в далечината.“

Доскоро, признавам си, не разбирах какво е искала да каже онази жена. Все ми се струваше, че падналата преграда е облекчение. Един вид вече няма скрито-покрито. Днес обаче съм се зарекла да се обадя на д-р К, който винаги е казвал, че случаят с „дуварите“ е най-трудният в цялата му практика. Ще му се обадя, за да му кажа: „Чувствам се така все едно в далечината падат дувари.“

А когато той ме попита дали не съм вдигнала кръвно или препила, ще му отговоря: „Не, дуварите паднаха. Аз ги видях, усетих ги, чух ги. И бях толкова безпомощна заради това, че само ги наблюдавах как падат в далечината.“