В България и медиите произвеждат чалга. А тази чалга налага жълтата безпросветност и простащината, в която затъва отдалото се на апатия мнозинство.
Всяка година през първата седмица на май световната журналистика докладва на световната общественост какво се случва в света на медиите, дали, къде и колко са свободни журналистите, имат ли достъп до информация, колко от тях са били убити и кои са най-опасните места за репортерите.
Това е периодът, в който Международният институт по печата, организацията „Репортери без граници„, Международната организация на журналистите и ред други сдружения поставят в центъра на общественото внимание проблемите, свързани с упражняването на журналистическата професия и на първо място със свободата на словото.
Продажност и политически слугинаж
В тази първа майска седмица, по повод Международния ден на печата изпълнителният директор на неправителствената организация „Репортери без граници“ Оливие Базил, точно както и миналата 2010 година, съобщи на българската и на европейската аудитория, че положението със свободата на словото в България е много, много сложен.
През 2009 година той каза: образът на медийната свобода в България е плачевен, а през 2008-ма се спря на подслушването на журналистите и на откровеното нежелание на политическата класа в България да чете медийна критика.
По същото време в поверителния доклад на посланик Нанси Макелдауни до Държавния департамент на САЩ хроничното заболяване на българската журналистика е обрисувано по следния начин: „продажност, корупция и политически слугинаж, заплащани с мръсни пари от сивия сектор„.
Същото заключение фигурира и в резултатите, огласени от „Фрийдъм хаус„, според които България не само че не е успяла да подобри своя рейтинг, а е отстъпила назад в класацията за свобода на словото, озовавайки се в компания с Източен Тимор, Намибия и Индия.
Съобщението не е новина. Българската журналистика вече 20 години говори шепнешком, поддържа нисък профил и показва реверансови „плиета“ ту наляво, ту надясно, старателно заобикаляйки теми и проблеми, които биха конфронтирали издателите с властта. Нещо по-лошо – както стана ясно от доклада на Сметната палата, тиражни медии охотно приемат подкупи, формирани от парите на данъкоплатците, и пишат под диктовката на държавни чиновници.
Икономическият натиск, автоцензурата, заплахите и манипулациите, ежедневният страх да не останеш на улицата, както и липсата на чувство за мисия, липсата на професионална солидарност и колегиална етика сред мнозинството от българските журналисти обясняват драматичната подмяна на обществения договор, за който медиите мълчат. Не всички, разбира се: но гласът на „малцинството“ е буквално задушен в крещящата акустика от клакьори, хроникьори и сервитьори на властта.
Жълта тиня
Вината на българските медии за прехода на България е огромна. Защото именно медийната чалга наложи жълтата безпросветност, в която плува масата от зрители, слушатели и читатели. Вече е почти невъзможно за обикновения човек да се ориентира между истини, полуистини и лъжи.
Именно тази стряскаща липса на анализ, на елементарна грамотност, наложи днешната властваща простащина, която както никога преди има нужда от лъскаво медийно огледало. Независимо от интересната първоначална идея на организаторите, в така наречените Световни срещи на българските медии отсъства част от журналистическата гилдия, но властта винаги присъства!
Едните се правят, че говорят, другите се правят, че ги слушат. И в този задушаващ валс сякаш невинни няма…