Вицовете, които коронавирусът роди в България
В Скопие сигурно му викат “македонскиот вирус”. Все пак тръгна от прилеп.“ И още: „Човекът: Аз съм цар на природата! Природата: Окей, ето ти корона.“
Докато вицовете разказват за нас, не е зле и ние да кажем нещо за тях. Както при всяка социална ситуация на ограничена свобода, епидемията от коронавирус съвсем очаквано даде тласък на вица и духовитостта. Навремето в годините на социализма се говореше за „общество на вицовете“, защото само на тях им бе позволено да изричат на глас неудобните истини. Казаното на смях по-лесно преодоляваше цензурата, а смехът намаляваше бдителността ѝ.
Днес, разбира се, подобна цензура не съществува – всичко може да бъде изречено, най-вече в социалните мрежи. И именно от тях тръгнаха вицовете (в слово и изображение), посветени на епидемията от коронавирус – този път не в борба срещу някаква цензура, а заради присъщата функция на вица да сваля напрежението, да те разтоварва от страховете ти. Затова тези образци на народната смехова култура са свидетелство за травмите, които народът преживява, за източниците на неговата тревожност, за обектите на неговия гняв.
Шеги и закачки
Първото, което прави впечатление във вече стотиците вицове за пандемията, е, че поне засега тя не е породила гражданско недоволство, подобно на това на майките или на сестрите. Може и да се окаже вярна хипотезата, че мощният информационен поток за коронавируса у нас още преди появата на заразени е бил с цел да се забравят протестите срещу властта. И специално този на медицинската сестра, стъпила в началото на март върху перваза на прозорец в Народното събрание. Народът сякаш е сключил временно примирие с политиците, докато разчита на тях да го пазят от заразата. И затова не ги е подложил на обстрела на вицовете си. С трудност намерих два по-язвителни от това, че Борисов не си носи маската правилно: Господа управляващи, народът няма с какво да живее! Отговорът: Който няма с какво, няма и защо. Или: Генерал Мутафчийски: Когато Бойко усвои милиардите, тогава вече може да излизате.
За сметка на това генерал Мутафчийски – лично той, а не щабът или правителството, е главен герой на хумористичния фолклор. И това е разбираемо, защото той влезе в роля, която сама по себе си съдържаше гротескен елемент. Яви се като главнокомандващ на армия от мирно население, която е повел от телевизора в битка с невидим враг. Впрочем, представянето на вируса за враг по военен образец е опасна стратегия, защото създава внушение за умисъл и вина и подсъзнателно кара народа да иска разправа не само с вируси, а и с хора. Няма да е учудващо, ако накрая излезе, че врагът е самият генерал Мутафчийски (той вече призна, че получава смъртни заплахи).
Повечето майтапи на негов гръб са заради неговите несвойствени за цивилното общуване строгост и назидателност, заради забраните, които налагаше. А предпочитаната форма на майтапите е визуалната (в жанра на колажа) и това е разбираемо, доколкото генералът влезе в публичността като екранен образ и именно като такъв остана в съзнанието на аудиторията.
Ето и две словесни „мостри“ на шеговитото отношение към генерала: Положението е като в детската градина. Папкаш, спинкаш, акаш и слушкаш генерал Мутафчийски. Или: Въпросв конкурс за лекар: Какво сте завършили? Нищо, но съм гледал „Спешно отделение„, „Доктор Хаус“ и два месеца генерал Мутафчийски. И още един виц за разпознатата от народния гений привързаност на пандемията към телевизията: Диалог през 2039 година. Ти къде завърши основното си образование? По БНТ 2 – и основното, и средното, а ти? По БНТ 4.
Разбира се, в началото ролята на врага се падна на Китай – като „родина на заразата“, но и като израз на трайната нетърпимост към далечния друг, на ксенофобските нагласи, които той разпалва. Коронавирусът ги насочи към китайците, временно амнистирайки предишните обекти на враждебност. Например: Кашлящ китаец днес е по-подозрителен и от арабин с раница. После обаче ксенофобията започна да си връща познатите фиксации, като мина през македонците, за да стигне до ромите: В Скопие сигурно му викат “македонскиот вирус”. Все пак тръгна от прилеп. И съответно: Разгневени жители на Столипиново и Факултета питат колко време още трябва да си мият ръцете.
Ковид 19 = 19 водки
Най-много вицове роди принудата да си стоиш затворен вкъщи, което показва, че тя е и най-травматичната последица от пандемията. Стана ясно, че частното пространство е за мнозина силно дискомфортно, че отношенията зад стените на дома са изпълнени с взаимна непоносимост, скука и агресия. За което, впрочем, симптоми отдавна не липсват. Например фактът, че една трета от мъжете упражняват домашно насилие над жените и децата си. Но хуморът в случая е автопародиен. Например: Този вирус 100% жена го е измислила. Сериали има, мачове няма. Или: Втораседмица под карантина: започнах да заглеждам жената и да ѝ налитам. Или: Няма да се учудя, ако утре стане ясно, че мъжът ми тайно е ходил на работа. Или: На деветия ден от карантината майка на три деца изобрети ваксина срещу вируса. Или: Към края на карантината жена се обръща към мъжа си: Не може ли да мигаш по-тихо, изрод!Вицовете се забавляват с два резултата от стоенето вкъщи: алкохолизирането и побъркването. Ако разместим буквите на Ковид 19, се получава 19 водки. И съответно: Оказа се, че не е чак толкова скучно да си под карантина. Обаче ми е странно защо в един пакет ориз има 8972 зърна, а в друг – 8986.
На моменти хуморът преминава и отвъд социално-битовия хоризонт. Пандемията и от смешната ѝ страна се преживява като мегасъбитие, което засяга света в неговата цялост и поставя големи въпроси. Например: След време ще разказвам на внуците си как в продължение на дни съм лежал, ял и спал, за да спася човечеството. Или: Един изял ябълка и всички сме изгонени от Рая. Един изял прилеп и сега всички си стоим вкъщи. Хайде по-внимателно с храната, ако обичате! Или: Човекът: Аз съм цар на природата! Природата: Окей, ето ти корона.