В България: Хайде и тези се провалиха, цели 23 дни и нищо!
Новите управляващи работят вече 23 дни. И какво направиха? Нищо, твърдят критиците. Откъде това нереалистично нетърпение? Нима другите преди тях за 23 дни вършеха чудеса?
По мои сметки до 21 януари 2022 година 47-ото Народно събрание е имало 23 работни дни. Много или малко е това? От тях, впрочем, вадим една седмица конституиране на комисии, разпределение на кабинети, вадене на пропуски, караници около зеления сертификат и тъй нататък. На някои това им се видя цяла вечност.
И така основното оръжие на пропагандистите на старата власт за критика на новите управляващи се оказа нетърпението – тази мъглявина от емоции, тръгваща от безсилието и стигаща до гнева.
Новите не построиха газовата връзка с Гърция (която Борисов мота в продължение на няколкото си мандата); Не успяха да овладеят цените (всъщност спират ги силово, ама всъщност това е още по-грешно, защото трябва трайно решение и то веднага); И къде са им обещаните инвеститори в електромобили, къде са геотермичните централи, ВЕЦ на Дунава, тунел под Шипка, къде е всичко това? Ей, новите само лъжат! Така могат да бъдат обобщени критиките и коментарите на поддръжниците на старата власт.
А правосъдната реформа, Ковид, македонците?
Но дори и либералната общественост започва бавно, но неотклонно да се изнервя по темата правосъдна реформа. Абе какво става, скоро ще направят месец, а не се внасят закони, Гешев е жив и здрав, а от нова конституция няма и помен. Неусетно самата опозиция премина от предупреждения за това колко бавно трябва да става всичко в юридическата сфера към това да раздухват нетърпението на бившите протестъри.
По отношение на Ковид-19 търпението също е на изчерпване. Обещаха скок във ваксинациите, а ето нá, надига се рекордна Омикрон-вълна. След бунта на „Възраждане“ пациентите вече почнаха да бият лекарите. Пък и ваксината взе да не хваща новия вариант на вируса, въпреки обещанията на премиера.
Да не забравяме за националния ни комплекс, наречен „Македония„. Психо-технолозите веднага разпалиха народното нетърпение по замотания от години казус – гледай сега, отиде им на крака Петков, и нищо, някакво кратко име, някакво ООН, какви са тези глупости, ние чакаме да дойдат тук, да целунат ръка и да признаят, че са българи, а той обещава самолетна линия! Пък и фондът за възстановяване от ЕС не пристига, и Шенген не се отваря магически пред новите ни проевропейски управници, и САЩ не вдигат визите. И още, и още. А пък новите вече са работили 23 дни.
Още не са минали дори и 100 дни
Не се опитвам да оправдавам новото правителство. И на мен ми се искаше вече да са се случили много неща. Със сигурност няма да му е лесно, имайки предвид яростната съпротива на ГЕРБ и скрито или явно разделящите коалицията теми – от Белене до партийните субсидии и от зеления сертификат до статута на болниците. Но защо почваме да го критикуваме толкова яростно преди обичайните сто дни?
Не помня друг път да сме обсъждали толкова щателно всяко отделно назначение на новоизбрано правителство. На зам.-министри, на началници на кабинети, на регулатори, дори на пиари! Биографията им, възрастта им, някоя изтърсена по телевизора нелепа дума, всичко. Как се управлява в подобна ситуация – аз не знам. (Всъщност знам, целта е да не се управлява, но това е друга тема.)
Интересното е, че това трескаво нетърпение за тотална, идеална, свръхморална промяна не се подклажда само от герберските пропагандисти. Вече година живеем с усещането, че държавата е на ръба на пропастта. Имаме чувството, че България е не просто корумпирана, което си е истината, а направо обречена, агонизираща страна. И ако не се действа мигновено, край.
В тази фаталистична атмосфера Кирил Петков спечели доверието на избирателите с положителната енергия, която излъчваше: обещаваше да действа решително и най-вече бързо, както прави бизнесът, където знаят, че времето е пари (в случая – доверие). Този негов образ сега му играе лоша услуга. Така се случи, впрочем, и с президента Макрон, който дойде с обещанието бързо да раздвижи ръждясалата европейска машина, само че реалността поднесе на нетърпеливите му почитатели разочарование. Колко по-неуязвими са старите непроницаеми лидери, които внушават усещане за бюрократична вечност!
Ако се замислите, промени се начинът, по който днес се посреща една нова власт. Казват им го в прав текст: ще ви гледаме в ръцете от първия ден. Новите медии създават илюзията, че този контрол може да се случва в реално време, а пък ако някой потребител успее да снима компрометиращо действие – направо ще пада премиерът (вижте какво става с Джонсън!). Отминаха времената на религиозни учения, които проповядваха смирение, самоконтрол, приемане на неизбежното: съвременният човек заживя според онази песен на Queen, в която се пее „Искам всичко и го искам сега„. Няма време за партийни игрички и институционални процедури, искаме веднага да се сбъдне най-доброто. Веднага, всичко.
Да се научим на реалистично нетърпение
Това нетърпение безсъмнено тласка обществото напред, особено пък след един дълъг период на застой – ако стоите кротко на опашката и не вдигнете скандал, чиновникът на гишето няма да се раздвижи, нали така? Е да, ама в политиката не всичко може да се случва мигновено, а в голямата си част законите са именно за това – да забавят случването и да стабилизират обществото.
Ако не разбираме това, нетърпението ще се преобръща в хронично разочарование. Хайде и тия се провалиха, цели 23 дни и нищо! При някои хора нетърпението води до отчуждение, безразличие към страната и собствения живот. При други – до мечта за някаква здрава ръка, която с магическа пръчка да преобрази пропастта в райска градина. Майсторството би било да възпитаваме едно реалистично нетърпение, което разбира къде може да се върви по-бързо и къде просто сме жертва на собствените си желания.