Шест месеца всички говорят за нея – оградата по границата на България с Турция. Но ограда още няма. А и не се знае дали въобще ще има. Въпреки това обаче тя успя да се превърне в идеален символ на българската държавност.
Твърди се, че от заплануваните 33 километра са готови едва 400 метра. Колкото и да са обаче, и да я има, и да я няма, тази ограда вече успя да се превърне в идеален символ на българската държавност.
Тук проблемите са като по правило проспани. Или дълго време загърбвани, с надеждата някак си да се разминат от само себе си. Докато накрая не ни се стоварят на главата като природно бедствие. А в настъпващата след това олелия обикновено „на пожар” се взимат прибързани и най-малкото спорни решения.
„Инженерно съоръжение възпрепятстващ тип“
Не е нужно да се разполага с каквито и да било „разузнавателни данни”, за да се прогнозира месеци и даже години по-рано, че България ще се окаже на пътя на бежански поток. Когато в края на лятото това стана факт, се оказа, че държавата пак е неподготвена. Тогава в паниката се роди идеята за ограда по границата с Турция. На специфичния армейско-бюрократичен жаргон: „инженерно съоръжение възпрепятстващ тип„.
Идеята, първо, е спорна от морална, хуманна и международноправна гледна точка. На фона на милионите бежанци в съседни страни, плачът заради няколко хиляди души определено е малко срамен. Идеята за оградата е и доста перверзна. Държавата има задължение (и твърди, че го спазва) да закриля хора, бягащи от конфликти, в които са загубили всичко освен живота си. Те от своя страна имат право да поискат и получат от нея такава закрила. Но няма къде и как да го направят, понеже ако се явят на граничния пункт, ще ги изгонят, а ако го заобиколят, ще се сблъскат с оградата. Затова и тази идея беше разкритикувана от Европейската комисия, ООН и други организации като неотговаряща на цивилизационните принципи и стандарти.
Идеята е доста съмнителна и от чисто практическа гледна точка. Оградата ще покрива малка част от границата, а и няма да разполага дори и с най-простата сигнална система. Най-много да насочи бягащите към по-опасни (включително за живота им) пътища – например по море, и да ги направи още по-зависими от каналджиите, чиито услуги пък със сигурност ще поскъпнат. Да не говорим, че условията за живот в „европейска” България може и да се окажат непреодолим „възпрепятстващ” фактор. Всъщност, ако оградата беше наистина толкова важна и нужна, досега да я бяха направили. Но не са.
„Усвояване„ на обществени средства
Необходими или не, неща като оградата очевидно преследват и други цели, освен обявените. Защото се плащат с обществени средства. Начините за „усвояване“ на такива средства в рамките на закона са неизброими. Правилата като че ли се правят, за да се заобикалят, което най-добре се доказва от Закона за обществените поръчки, кой знае колко пъти пренаписван и преправян. Оградата е перфектен пример за тази традиция.
Тя най-напред бе подведена под любимите на знайни и незнайни управленци текстове от споменатия закон, които им дават възможност да избегнат конкурсната процедура и да възлагат поръчки по свое усмотрение при „възникнала необходимост от предприемане на неотложни действия„.
После напълно в духа на традицията „изненадващо“ и „необяснимо“ цената на оградата набъбна от шест на близо десет милиона лева, а възложителят се опита да засекрети имената на печелившите изпълнители. Никой не се изненада, когато се оказа, че (сигурно случайно) сред тях е и лидерът на една от управляващите партии на местно равнище, както и фирма с огромни просрочени данъчни задължения към държавата и наложено обезпечение върху имуществото.
Които и каквито обаче да са победителите, едно е сигурно: че начинът, по който те биват определяни, е доста смущаващ – не просто без конкурс, а дори „без обявление”, на база „маркетингово проучване на пазара за потенциални изпълнители„. „Проучването“ обаче е продължило само един ден, актуалните пазарни цени на нужните материали изобщо не са били проверени, а изпълнителите трябва да са били не „потенциални”, а предварително известни, след като ценови оферти са поискани само от тях, но не и от конкурентите им. Ако въобще е имало такива. На всичко отгоре се оказа, че около десетпроцентовата им печалба е била включена веднъж при формирането на крайните „цени на производител”, след което е била начислена и втори път в крайния договор.
„Нямаме касателство по този въпрос„
По всичко личи, че задължително условие за „успеха” на подобни процедури е съпътстващият ги институционален хаос, който в края на краищата прави отговорността за тях неоткриваема.
В случая са замесени две министерства. Когато избухна скандалът с почти двойното оскъпяване на оградата, двамата министри се заеха лично да прехвърлят топката и да се разграничават, така че да не може да се разбере кой какво и кога е предлагал, проектирал, проучвал, избирал, оценявал и решавал. „Ние просто нямаме касателство по този въпрос”, каза един от тях. По познатата схема опозицията даде случая „на прокурор” и поиска парламентарна „анкетна комисия”. В края на краищата в цялата шумотевица ще се окаже, че никой няма „касателство”. Най-много някой по-дребен началник да отнесе служебно наказание. А през това време парите, естествено, ще бъдат усвоени.
Колкото до оградата, тя трябваше да стане готова ту за 40, ту за 60 дни. Щеше да е готова през февруари, после през ранната пролет, а след това в началото или в края на май. Всеки път, когато се очакваше строителството ѝ да е пред завършване, се оказваше, че даже още не е започнало. Нищо чудно всъщност: колкото и „неотложно” да е дадено нещо, в България то често става чак тогава, когато вече може и без него.
Така или иначе, оградата ще си остане идеален, „бодлив” символ на българската държавност. И няма да е нито най-скъпият, нито първият, нито последният.