Умората от разширяването
Умората от разширяването. Нечестна ли е тази игра със страните от Западните Балкани? ЕС продължава да подхранва надеждите на страните от Западните Балкани за членство в общността. По-честно би било друго: да им бъде казано ясно, че целта е тясно обвързване, но не и пълноправно членство.
Аргументите на Еврокомисията (ЕК) звучат убедително: „Или изнасяме стабилност, или внасяме нестабилност“ – така комисарят по разширяването Йоханес Хан обобщава мотивите на ЕС да даде ясна перспектива за членство на шестте страни от Западните Балкани. Тази перспектива трябва да даде тласък както на реформите – демократични и икономически, така и на намирането на решения на конфликтите в региона – вътрешни и междудържавни. Но не по-малка тежест има и онова, което ЕК премълчава: ЕС иска да даде отпор на нарастващото влияние на Русия и Китай в региона. Те изкушават балканските страни с пари, но – за разлика от ЕС – не задават неудобни въпроси, например относно функционирането на правовата държава.
Против идеята за пълноправно членство в обозримо бъдеще обаче говори не само фактът, че шестте страни изобщо не са си написали задължителното „домашно„, а също и някои принципни съображения извън темпото на реформи на Балканите.
Умората от разширяването
В момента ЕС е прекалено зает със самия себе си, за да има сили за ново разширяване. Дори само споменаването на някаква дата – Еврокомисията беше посочила 2025 г. като срок за приемането на Сърбия и Черна гора – предизвиква в редица европейски столици истинска паника. И има защо.
Последните разширявания на ЕС бяха продукт на политически решения. Политиците обаче не обърнаха внимание на предупрежденията, че страните още не са готови. На държави като Румъния и България, например, щеше да им се наложи да положат много повече усилия, ако бяха приемани днес. С присъединяването към клуба обаче почти се изчерпват и лостовете на ЕК за влияние върху отделните страни. Присъединилите се страни извличат всички облаги от членството си в ЕС и участват във взимането на решения дори и тогава, когато се държат странно. Като Унгария и Полша, например, които са най-добрата илюстрация за това какви трудности среща Брюксел да следи за правилата на поведение.
Национализмът на Балканите е навярно най-големият проблем за района. Комисията се надява, че той може да бъде овладян, ако страните се присъединят към ЕС. Много по-вероятно е обаче те да внесат този проблем в ЕС, което ще увеличи риска от това ЕС да се самоблокира.
Реалистично ли е пълноправното членство?
Да не забравяме и огромната пропаст, разделяща икономически едните от другите: шестте страни от Западните Балкани изостават значително от страните-членки на ЕС, а това ще ги превърне за дълго време в нетни получатели. Тъй че колкото повече бедни държави се нареждат на опашката за членство, толкова по-непривлекателно ще изглежда разширяването на общността за нетните платци.
Принципът за солидарност сам по себе си е хубаво нещо. Но не може да съществува твърде голямо неравенство. Освен това ако тези страни станат пълноправни членки, свободата на придвижване вероятно ще отприщи нова вълна на миграция от Балканите към по-благоденстващите и с по-развити социални системи държави от ЕС. От гледна точка на самите хора това е разбираемо, но то само допълнително ще разпали ксенофобията в северните страни-членки.
Какво следва от всичко това? ЕС не бива да оставя Западните Балкани на произвола на съдбата, както и в ръцете на Русия и Китай. И занапред целта трябва да бъде по-тясно обвързване, но не и пълноправно членство. Тоест – партньорство малко под равнището на членството, каквото ЕС има например с държавите от Европейската асоциация за свободна търговия EFTA. Което означава сериозно икономическо сътрудничество и подкрепа, но без право на глас по делата на ЕС.
Познат рефрен
Навярно много лидери на държави от ЕС мислят точно това, но не го изричат на глас. Вместо това и на срещата на върха в София отново всички припяваха старата песен, че страните от Западните Балкани със сигурност ще се присъединят, но след време – сега било твърде рано.
А много по-честно щеше да бъде, ако (и на двете страни) им беше дадена ясна перспектива за това кога и какво могат да очакват.