Трите лица на Ердоган
Ердоган започна политическата си кариера като реформатор. Но после дойде оскърблението. Тук цитираме изказвания на Ердоган, които скицират метаморфозите му през годините:
Критиците му го наричат хладнокръвен автократ. И виждат в него един президент, който дръзко разширява властта си. Който безкомпромисно хвърля противниците си в затвора, обявявайки ги за „терористи„. Съвсем друг беше имиджът на Ердоган след избирането му за министър-председател на Турция през 2003 година – тогава той бе смятан за реформатор и носител на надежда. Веднага след изборната си победа Ердоган се зае със задачата да приближи страната си към ЕС: бореше се срещу корупцията, отмени смъртното наказание, подсили гражданските права и правата на кюрдите и започна да модернизира турската икономика. Това негово изявление от 2004 година показва колко целеустремено върви тогавашният Ердоган по пътя към ЕС:
„Единствената приемлива за нас цел е пълноправното членство. Турция е на път да стане член на ЕС. И този път е необратим.“ (октомври 2004 година, цитат от интервю за сп. „Шпигел“)
Но Ердоган не успя да убеди всички в искреността на своя ентусиазъм. Още тогава в Западна Европа имаше немалко скептици, които го смятаха за вълк в овча кожа. И след като Ердоган използва реформите, за да ореже властта на старите светски елити, мнозина се запитаха дали проевропейското му поведение не е било просто хитра маневра за постигане на истинската му цел – ислямизирането на Турция. За това говори едно негово изявление от времето, когато беше кмет на Истанбул:
„Демокрацията е само влакът, на който ще се качим, за да стигнем до крайната цел. Джамиите са нашите казарми, минаретата – нашите байонети, куполите – нашите шлемове, а вярващите – нашите войници.“ (1997 година, цитат, отпечатан във вестник „Хюрриет“)
За това си изявление Ердоган бе осъден на 10 месеца затвор, а след излежаването на присъдата изглеждаше напълно пречистен – като истински проевропейски реформатор. Ердоган и неговият политически курс срещаха силна подкрепа най-вече в Германия, където по това време на власт беше правителството на социалдемократа Герхард Шрьодер. Следващият германски канцлер – Ангела Меркел – заложи обаче на т.нар. привилегировано партньорство, а преговорите с Турция за еврочленство забавиха ход – най-вече заради съпротивата на Германия и Франция. Което пък доведе до забавяне на реформите в самата Турция. В резултат Ердоган се обърна към страните от региона, залагайки на т.нар. нео-османска външна политика. На преден план отново излязоха културните корени на Османската империя, а бившите територии на страната се разглеждаха като турска зона на влияние. В същото време обаче имаше и съвсем отчетлив стремеж да бъдат запазени добрите връзки със Запада и с Европа. Както проличава от това изявление от 2011 година, към този момент Ердоган се възприема като един вид посредник между двата свята:
„Става зума за нашата стратегическа цел „Нула проблеми със съседите“, в името на която вече поехме лидерската роля по отношение на регионалната интеграция.“ (2011 година, цитат от интервю за „Хановерше Алгемайне Цайтунг“)
По време на Арабската пролет Турция се сдоби с идеална възможност да приложи на практика своята политика на „нула проблеми със съседите„. Турското правителство застана на страната на протестиращите в арабския свят и се захвана усилено да рекламира турския модел на развитие, който, по думите на Ердоган, успява да слее в едно исляма и демокрацията. Тази политика обаче не донесе резултати, а Турция така и не успя да изкове нови съюзи. Поради което на Ердоган не му остана нищо друго, освен да втвърди реториката си и да се концентрира върху новата си цел – изграждането на силна национална държава:
„Онези, които идват в ислямския свят, пристигат заради петрола, златото, диамантите и евтината работна ръка. Те идват, за да разпалват разпри и разкол, а не защото ни харесват. Повярвайте ми – те не ни обичат. Правят се на приятели, но всъщност искат да ни видят мъртви.“ (Ноември 2014 година, цитат, отпечатан във вестник „Хюрриет“)
Ердоган отправя ефектните си послания и към живеещите в Германия турци:
„Наричат ви гастарбайтери, чужденци, германски турци. Но каквото и да говорят за вас – вие сте мои сънародници, вие сте мои хора.“ (февруари 2011 година, цитат, отпечатан в сп. „Шпигел“)
Оттук нататък Ердоган не пропуска нито една възможност да напада мнимите врагове на Турция, като на прицел е най-вече германското правителство. С фалшиви обвинения в турски затвори бяха вкарани няколко германски граждани. Зачестиха и вербалните атаки по адрес на Берлин. След като няколко германски града отказаха предизборни изяви на турски министри преди референдума за конституционната реформа, Ердоган беше направо бесен:
„Не искаме отново този нацистки свят. Не искаме фашистките му дела. Вярвахме, че тази ера е отминала, но очевидно сме се лъгали.“ (март 2017, пред Дойче Веле)
Ако сега Ердоган спечели тези избори, с помощта на новите президентски правомощия той ще може окончателно да подкопае демокрацията и правовата държава. И съвсем да отдалечи страната си от Европа. Турският президент неведнъж е ругал ЕС, наричайки го „християнски клуб„. В това интервю за БиБиСи ясно проличава колко силно е обиден:
„Когато станах министър-председател, на европейските срещи на върха казваха: В Турция извършват тиха революция. А днес дори вече не ни канят на срещите си.“ (юли 2017 година, пред БиБиСи)
Но Ердоган е прочут и със своя прагматизъм. При него приятели и врагове често се сменят – в зависимост от актуалната ситуация. И от настроенията му. Затова мнозина наблюдатели смятат, че съвсем скоро Ердоган може да обърне палачинката и да предприеме курс към помирение с ЕС. Защото ако спечели изборите тази неделя, властта му ще бъде дотолкова циментирана, че вече няма да има нужда да залага така силно на национализма и поляризацията. Ако този сценарий се сбъдне, това ще бъде поредният трик, поредната метаморфоза на Реджеп Ердоган.