Защо 3 март, а не 16 април?
Вижда ми се тъжно да се самозалъгваме навръх националния ни празник. На 3 март 1878 година не се е случило нищо, което да ни касае. Началото на държавата ни настъпва на друга дата, пише проф. Професор Ивайло Дичев в коментара си.
Ето как работи българската национална идентичност. От една страна е религиозният култ към Левски, който не позволява и на косъм да се отклониш от канона, било във филм, в учебник или просто в греховен Фейсбук-помисъл. От друга – празнуваме упорито като национален празник 3 март.
„Тоз, който ни освободи, той ще ни зароби“
Къде е противоречието ли? Ами нали всички помнят фразата от предсмъртното писмо, от която вече е снета комунистическата забрана: „Тоз, който ни освободи, той ще ни зароби„. Не виждате ли проблема? Или Левски се е объркал и ще трябва да се каже публично, че не всичките му думи са пророчески. Или пък цар Александър II не ни е точно освободил (помните, че титлата „освободител“ му е дадена заради руските крепостни, които към онова време са били доста по-несвободни от нашите селяни).
Не искам да влизам в русофобски дискурс, нямам амбиции за кариера в структури на НАТО или другаде. Признателността към Русия си е факт, с който нямам проблем. Просто ми се вижда тъжно да се самозалъгваме, при това навръх националния ни празник. На 3 март 1878 година не се е случило нищо, което да ни касае: две империи са сключили мирен договор, на който днес се радваме. При подписването на договора, доколкото знам, не е присъствал нито един етнически българин, а от самия договор не е произтекло признаването на българската държава. Това е станало една година по-късно, на Берлинския конгрес – май пак без участието на българи. Няма да агитирам да честваме този конгрес, знам, че не го обичаме, макар че именно той е направил възможно тогавашното ни княжество.
Датата 16 април 1879 година
А ако говорим за начало на държавата ни, вън от съмнение е, че то настъпва с приемането на Търновската конституция, гласувана единодушно през сълзи и прегръдки на великата дата 16 април 1879 година. Ако уважавахме нашите институции, държавност, самостоятелност – това щеше да бъде националният ни празник. Той, впрочем, би ни обединил отвъд глупавото противопоставяне между русофили и русофоби, което ни разделя и до днес.
Не казвам, че 3 март не заслужава да се празнува примерно като ден на православната дружба или нещо подобно. Защото, както знаете, освен Русия във войната участват и православните Сърбия, Румъния и Черна гора. Но един национален празник трябва да тръгва от нас, от нашите усилия и нашите независими институции. Просто не разбирам защо това елементарно нещо е толкова трудно – вероятно отношението ни към историята е твърде идеологическо. И всяко нещо, което се постави под съмнение, незабавно ти навлича гнева на майсторите на ритуала.
Бленуванията по Санстефанска България
Ние предпочитаме да си мечтаем за неосъщественото. Ако бяхме запазили Санстефанските територии, ако имахме излаз на Бяло море, ако Македония си беше наша… Тези мечтания ни струват до момента две национални катастрофи. Нещо повече: територията е нещо много разтегливо, тя винаги може да е по-голяма. Защо пък да не е до Адриатическо море, нали Симеон Великий е владял до там? А защо да не претендираме и за завоеванията на Крума Страшний по централната Европа? И понеже не можем да се оправим дори с тези реални територии, които имаме, хвърляме вината върху лошата участ, която ни е лишила от възможни, но неслучили се придобивки. Мечтаейки за Санстефанска България, ние си намираме повод да мразим сегашната си реална родина.
Когато полагаш своята национална идентичност върху количествени характеристики, а не върху идеални ценности, тя е по определение нестабилна. Под еди колко си квадратни километра няма българска идентичност. Не сме щастливи, ако не печелим поне еди колко си евро на месец… Подобна идентичност е обречена да се люшка от хипер-гордост към мега-срам и обратно.