Написах този текст за руската аудитория и честно се постарах да го публикувам по руски сайтове, като го разпратих на тамошни издания. Но не получих ни вест, ни кост. Очевидно не им пасвам във формата. По принцип няма нищо необичайно: ако в Украйна сме готови да изслушаме, публикуваме, включим в пряк ефир едва ли не всеки глас от Русия, то в Русия критичните гласове от Украйна в най-добрия случай ще бъде препредаден от нашите малцина приятели в страната по ресурсите им, ограничени във въздействието си върху народа. Така или иначе, слагам този текст на блога си с надеждата, че добри хора ще го разпространят и сред тези, които до неотдавна бе прието да наричаме „братя„.
До неотдавна сред украинците беше много популярна позицията „ние сме против Путин, но нямаме нищо против обикновените руснаци„. Един вид, само той – ВВП – мъти водата, мъчейки се с всички сили да възстанови империята за сметка на Украйна. Той истерично обвинява целия свят всеки път, когато чуе и за най-малкото телодвижение на Украйна по посока на ЕС или, не дай Боже, НАТО. Той едва ли не лично затяга газовото кранче заради непослушание и разказва на западните си партньори по срещите на върха и в телефонни разговори, че Украйна – това даже не е страна. Той вижда дори когато спи как по-бързо да откъсне парче от Украйна, а желателно – и да я погълне цялата под формата на федерализирана баница.
За обикновените руснаци болшинството от моите познати, приятели в живота и по социалните мрежи или просто случайни събеседници бяха на друго мнение. Един вид, както и да го въртим, те все пак са братски народ и макар да изпитват носталгия по миналото си величие, почти са се примирили с мисълта, че Украйна е суверенна независима държава, с която може да се дружи, може да се караш, но се налага да живеете под различни покриви.
Да, не ни харесваше много, когато ни се подсмиваха, че сме загубенаци, които едва ли не Русия крепи на господарските си плещи, макар че години наред плащахме за руския газ една от най-високите цени в Европа, а богатата Руска федерация – една от най-ниските цени за преноса му и смешен по световните цени наем за Черноморския флот в Севастопол.
Но ние отдавахме това на остатъците от синдрома на Големия брат, от който рано или късно нашите съседи ще се избавят. Даже донякъде подхранвахме този синдром – в решаващи моменти на външнополитически избор за Украйна мнозина мои съграждани неизменно питаха: „А как ще реагира Русия? Няма ли да се обиди братският народ? Няма ли да се изпокараме с тях завинаги?“.
Допитванията до общественото мнение в Русия, които демонстрираха зашеметяваща подкрепа за дейността на Путин след анексирането на Крим (82%), станаха за някои украинци най-красноречивото доказателство за правотата им в това, че главната заплаха за суверенитета на Украйна е Русия. За други, а те са явно мнозинство, това бе истински културен шок. Оказа се, че Крим е каприз не само на Путин, това е поредният рушвет, който той даде на собствения си народ. За да се радва, да ликува и да не тъгува.
Нищо, че 81% от украинците (по данни на социологическата група „Рейтинг„) не подкрепят руската кампания за защита на рускоезичното население. Болшинството граждани (54%), независимо от региона и социалната група, оценяват действията на Русия като нахлуване и окупация. 85% от украинците по някаква причина, за разлика от Путин, не чувстват, че над тях е оказван някакъв натиск или заплаха във връзка с това ,че общуват на руски език.
Един от най-популярните днес и един от най-точно предаващите отношението на украинците към руската защита вицове е следният:
Срещат се Аврам и Йосиф на крайбрежната улица в Одеса и Йосиф пита:
– Аврам, защо започнахте да говорите на украински? Страхувате се да не ви пребият „бандеровците„?
– Не, какво говорите! Боя се, че ще дойдат да ме спасяват руснаците!
Ние все повече осъзнаваме – това не е войната на Путин с Украйна, а война на Русия с Украйна.
И тази война стана точката, от която няма връщане назад в нашите отношения, тъй като главните сражения днес са на мирогледния, а не на военния, дипломатическия или информационния фронт.
Украйна – с Крим или без Крим – е обречена да върви по път, който няма нищо общо с евразийските проекти на Путин. Путин даде право дори на най-предпазливите украинци да спрат да се оглеждат за Русия, когато гласуват за Европейския съюз или НАТО.
Тези 52% от украинците, които още днес биха гласували за членство в ЕС – ето го резултатът от неговата работа. И на това мнозинство не попречи да се оформи:
– нито натрупалото се през последните месеци разочарование на украинците от ЕС като организация, която най-добре умее „да изрази своето най-дълбоко безпокойство“, а в делата е още по-зле;
– нито информационната кампания, която през последните година и половина провеждаха приятелите на Путин в Украйна, изкупувайки уличните рекламни площи по цялата страна и фактически приравнили Споразумението за асоцииране с гей-браковете;
– нито осъзнаването на факта, че нито утре, нито вдругиден ЕС няма да разтвори обятията си за Украйна като нов пълноценен член.
Това, че Митническия съюз с Русия днес поддържат по-малко украинци, отколкото подкрепящите членството ни в НАТО (28% срещу 38%), също е заслуга на Путин.
Но каквото и да се случва, ние, украинците, ще имаме все повече въпроси не само към Путин, но и към руските „братя“ като цяло.
Главното ваше желание е да възродите „великата държава„. Главното наше желание е да имаме удобна и съвременна държава. Не ни трябват:
– ракети, ядрено оръжие и чужди територии, след като родителите ни ще живеят с 15 години по-малко от връстниците си в ЕС;
– подкупът да е най-доброто средство за спестяване на време при решаване на всеки битов проблем;
– вместо телевизия да имаме „зомботрон“, който не дава отговори на въпросите какво се случва по света, но прекрасно знае отговора на въпроса кого в момента трябва да ненавиждаме.
Ако сме, както оскърбително ни наричате, загубени, хрантутници, безделници, предатели и на места даже „фашисти“, защо толкова параноично сте се нахвърлили да ни спасявате? С методите на шантажа и заплахите искате да ни включите в своите съюзи и интеграционни процеси? Защо ви е такъв баласт при възраждането на вашето величие?
Постоянно ни обвинявате в невъзможност да се договорим, а как, извинете, да се договаряме с вас, ако скъсването на всяко международно споразумение вие обяснявате или с капризите на пияния Хрушчов (като предаването на Крим на Украинската ССР), или с принуденият отвън болен Елцин (като решението на ОССЕ от 1999г. да бъдат изведени войските от Приднестровието)?
Така се заиграхте с думата „фашизъм„, че не забелязахте как направихте фашист всеки гражданин на Украйна, който не е готов да стане гражданин на Русия. Помислете логично – кой претендира повече да се нарича „фашист“ – страната, в която 0.9% от населението подкрепя за кандидат-президент толкова обожаваният от руските телевизии лидер на радикалния „Десен сектор“ Дмитрий Ярош, или страната, в която 80% фактически одобрява анексирането и окупацията на части от независима и суверенна държава?
Смятате, че се надигате след като се коленичили, когато всъщност започва да ви презира целият цивилизован свят, когато срещу вас въвеждат санкции (един вид – гледай как се уплашиха от възраждането на Русия), а ние смятаме, че се изправяме тогава, когато чувстваме, че сме способни да поставим на мястото му забравилият се катаджия, министър или даже – както демонстрира опитът от последните месеци – президент.
Да, възможно е Майданът да не е най-доброто място да се прави това. И се заблуждават онези, които си мислят, че си нямаме друга работа, освен да устройваме революции. Че това ни е някакво народно хоби – да ходим на Майдана. Не е така.
В действителност, познавам много украинци, които искрено биха предпочели да решават проблемите си чрез справедлив съд, милиция, честни избори, а не с тримесечно ходене на Майдана, рискувайки здравето и – както се оказа по-късно – живота си.
И днес мнозина искрено се надяват повече да не се налага да излизаме на Майдана – този път действително да успеем да променим (или поне да коригираме) системата, а не лицата й. Ето защо Юлия Тимошенко – олицетворение точно на тази стара система – предизвиква за ваше огромно удивление не повече от някакви си 10-12% подкрепа сред нас, украинците.
Способни сме публично да критикуваме и осъждаме тези политици, които пречат на движението ни напред и се хващат на вашата пропаганда („Свобода“ и „Десен сектор“ са любима мишена за критики не само по вашия „зомботрон„, но и на мнозина прогресивни участници в Евромайдана). Вие, на свой ред, се опитвате да оправдавате всяко бълнуване на вашите рупори на пропагандата.
Готови сте да търпите икономически трудности („в нищета, но с велика мечта!“) заради това да се върнете в миналото. Ние сме готови да търпим трудности, за да може най-накрая, след 25 години на проби, грешки и оглеждане встрани, да направим скок в бъдещето. И ако си мислите, че Евромайданът е ударил по джоба само на представителите на системата, срещу която той се беше надигнал, жестоко грешите – изгубиха и продължават да губят мнозина от поддръжниците му. Но това е от онези случаи, когато без загуба няма и печалба.
Искате особен път за Русия. Ние, на свой ред, все повече се убеждаваме, че аргументите за „славянските особености„, „особените православни ценности“ – това е просто поредният повод да се консервира ситуацията, да не се променят скапаните институции, да се откажеш от реформи и овълчено да гледаш на целия свят. Или пък да дружиш с онези, които по различни причини са готови да подкрепят всяко ваше безумие. Макар че, съгласете се, да си в компанията на най-развитите страни в света е много по-приятно, отколкото в компанията – при цялото ми уважение – на Судан, Зимбабве, Северна Корея, Никарагуа, Венецуела, които ви подкрепиха в Общото събрание на ООН.
Много се радваме, че сега толкова се гордеете за страната си. Но и често искренно се учудваме защо толкова гордо се разхождате с якета „Сочи 2014“ на почивката си в австрийските Алпи или Ница и не искате, всъщност, да почивате в… Сочи? И защо съжалявате, когато на телевизионния водещ Кисельов забранят да влиза в ЕС, а той много иска да получи виза за Норвегия, и ви звучи забавно, когато след забраната да посещава Русия сенаторът Джон Маккейн написа в „Туитър„: „Изглежда почивката ми в Сибир тази пролет се провали“?
Продължавате година след година да празнувате „великата победа„, а при нас човек, който носи „георгиевската лентичка на бойната слава“ днес не звучи гордо, а застрашително. И все по-често на шега, но явно без симпатия, го наричат „колорадски бръмбар„.
Разбира се, в Украйна все още има достатъчно хора, които идеализират Русия на Путин повече, отколкото вероятно най-верните путинци в Русия. Мнозина от тях (ако не и мнозинството) нито веднъж не са напускали дори своята област. За тях Русия, към която толкова им се иска някак си да се прислонят, е или съветска Русия, или Русия, която са гледали по телевизора или кината – където всички имат готини апартаменти, през уикенда се мотаят из Лондон и има море от петрогазови долари, които ще позволят на Путин да вземе на издръжка всеки нуждаещ се руснак в чужбина. Е, разбира се, че в замяна няма нищо да се променя или прави.
Някой ще каже, че и украинците хранят немалко илюзии по отношение на Европейския съюз. Но ето ти проблем – сред украинците, посещаващи ЕС, неизменно се увеличава желанието да живеят там, а виж у онези, които пътуват до Русия (и всеки социолог ще ви го потвърди) не се увеличава допълнително желанието да се местят там. Ето над какво трябва да поработите, братя наши бивши.