НРБ е инвестирала стотици милиони левове и дефицитна западна валута, за да поддържа безумна за възможностите си шпионска мрежа в 37 западни и развиващи се държави. Какви са резултатите от дейността на българското разузнаване на този сътворен от Кремъл „тих фронт“ срещу НАТО? Два документални тома на Комисията за досиетата дават известна представа за шпионската мрежа на НРБ – и най-вече за интересите, които тя е защитавала.
Прегледът на представените общо 361 документа от архивите на Първо главно управление (ПГУ) на ДС и на Разузнавателното управление при Министерството на народната отбрана (РУМНО) води до категоричния извод, че в тях никъде не става дума за защита на националните интереси на България. Изпъстрените с правописни грешки доклади, анализи и оценки за свършената от българските „разведки“ работа оставят впечатлението за пълно подчинение пред съветските началници, за папагалско повтаряне на комунистически мантри и за огромно самохвалство, което е най-често използваното средство за замазване на провалите и мърлячеството на мнозина от българските емилбоевци.
„Филиал на КГБ„
Изследователят Антон Тодоров откроява като основен акцент в историята на външното разузнаване на НРБ изявлението на Тодор Живков, че Държавна сигурност е филиал на КГБ. Властелинът от Правец съвсем открито поднася това откровение на шефа на КГБ Юрий Андропов по време на посещението му в София през 1969 година.
„За жалост писането на историята на българското военно разузнаване е монополизирано от група преподаватели от Военната академия ”Раковски”, които и досега говорят за някакви успехи и самостоятелност на РУМНО. Този подход не е случаен. В отговор на запитване в Народното събрание през 2012 година тогавашният военен министър Аню Ангелов посочва, че 44% от командния състав на наследницата на РУМНО – сегашната служба „Военна информация”, са хора, които са били „разведчици“ и по времето на НРБ. Според мен това обяснява защо въпросът за мястото на България в съветската ядрена стратегия е и до днес тема-табу в страната ни“
Той е категоричен, че НРБ е била поставена в положението на заложница в случай на ядрен конфликт между Запада и Изтока. Основание за това предположение му дава декласифицирана информация на ЦРУ, в която се посочва, че в районите на Боровец и Карлово-Калофер, а също и в местността „Кабиле“ край Ямбол, са били разположени съветски ядрени бази, в които са били съхранявани атомни бойни глави. „И досега в България се пази пълно мълчание по този въпрос, а причината за тази странна омерта е начинът, по който това оръжие е било изнесено от България в началото на 1990-те“
В архивите на РУМНО и ПГУ Тодоров се е натъкнал на скандални факти за продължилото и след края на НРБ българо-съветско сътрудничество във външното разузнаване. В доклад за осъществено в края на 1990 г. посещение в СССР на трима служители от подчинената на президента Желю Желев Национална разузнавателна служба (НРС), която е наследница на ПГУ, се говори за бъдещи съвместни планове със „съветските другари“, които са били насочени към разполагане в България на нови технически системи на КГБ за подслушване и наблюдение. По време на визитата някой си полковник Вагов декларира пред „другарите”, че макар и деполитизирана, службата му остава вярна на комунистическите идеали. Същият докладва, че България е единствената страна от Варшавския договор, с която СССР продължава да поддържа обмен на военна информация и „разведчици“.
С ножица и тиксо
Беглият прочит на документите за слухтенето на НРБ на „тихия фронт“ срещу НАТО създава впечатление за кипящ труд из обширната мрежа на българските разведки, разпъната върху огромните пространства между Вашингтон, Лондон, Бон, Лисабон, Рим, Виена, Атина, Анкара, Дамаск, Багдад, Луанда, Адис Абеба и още 25 столици и световни центрове. Броят се ракети, танкове, мини, вербовки, командировки, успехи. При по-внимателен прочит обаче човек се натъква на някои особености. Антон Тодоров цитира красноречиви документи на РУМНО от 80-те години на миналия век, в които може да се прочете, че през март 1982 г. разузнавателният пункт в Лондон е предал на София извънредно секретната информация, че британският министър на външните работи лорд Карингтън е посетил два месеца по-рано (!!!) някои страни от азиатския съюз АСЕАН. „Актуално” звучи и изпратеното от българската резидентура в Дамаск донесение от март 1982, че в началото на февруари същата година американският държавен секретар Уайнбъргър бил посетил Саудитска Арабия и съседни на нея държави.
На фона на подобни „свръхсекретни” информации РУМНО отчита, че „все още редица резидентури на военното разузнаване на НРБ проявяват недостатъчна целенасоченост при изпълнението на информационните задачи, в резултат от което в софийската централа се доставя ненужна и малоценна информация, добита от средствата за масова информация“. Самокритиката стига до още по-съкрушителни изводи – 80 на сто от изпращаните от резидентурата в Бон информации са изрязани от вестници и списания. Същото важи и за разведчиците във Вашингтон – 68% от техните поверителни сведения са преписани от местните медии. Същият произход имат и 76% от пристигащите информации от Лондон и 67% от шифрограмите, получавани от Виена. Подобен отчет в ПГУ пък стига до извода, че едва 11% от информацията, получавана от 33-те разузнавателни и 27 контраразузнавателни центрове в чужбина, може да бъде използвана по някакъв начин. Много от агентурите, в които често работят по 10-12 души, години наред не са осъществили нито една вербовка и на практика не са свършили никаква работа.
Но дори след събитията през 1989 година, когато разпадът на съветския лагер и неговия Варшавски договор е вече необратим, устремът към безсмислено шпиониране не секва. От Норвегия идват „ценни” сведения за британски самолети зад Полярния кръг, а българската агентура в Холандия донася за „свръхсекретен” доклад за съветските ядрени кроежи, който – странно защо – е изнесен на открито заседание на парламента в Хага…