“За жалост ние в този парламент станахме балансьор, заради нашите партньори. Балансираме между всички партии. Ако БСП и ДПС не гласуват с нас, в определени моменти ще увиснем заради РБ”. Това признание направи преди няколко дни премиерът и лидер на ГЕРБ Бойко Борисов. И обясни, че в различни случаи партията му е успявала да си осигури подкрепа от всички представени в парламента формации.
Премиерът признава още, че когато „виснеш само на тяхната подкрепа – на БСП, ДПС, АБВ, БДЦ, ПФ, това се отразява в искания“. Но от думите му не става ясно какво точно са искали (и очевидно са получили, тъй като са подкрепяли неведнъж правителството) изброените от него формации.
Маниерът „Борисов„
Ако се абстрахираме от последвалите обяснения, тези изречения са всъщност точна моментна снимка не просто на философията на сегашното управление, а изцяло на маниера „Борисов“.
По абсолютно същия начин премиерът си осигуряваше екзотична подкрепа от знайни и незнайни депутати в първия си мандат, когато поне декларативно се водеше, че оглавява правителство на малцинството. Прави го и сега, когато уж е в някаква странна ляво-дясна коалиция. Разликата между тогава и сега обаче е съществена. Ако преди пет години Борисов се бе съсредоточил върху „лошото наследство“, от което трябваше да спасява държавата, сега, две правителства по-късно, той е приел ролята на реформатор, който трябва да даде нов смисъл на институционалността в България.
Според него отговорът на въпроса за изпълването на тази дума със смисъл е прост: „Те реформите сами ще си станат“, казва премиерът и допълва, че просто щяло да е „по-бавно“. Отказва да отговори на питане как ще се случват дълбинни промени, докато партията, която ще ги извършва, лавира между интересите на разнолики партньори, склонни към рекет (ако се върнем към неговото изказване, че да „виснеш“ на нечия подкрепа е свързано с искания).
Всъщност желанието на Борисов да извършва реформи е правопропорционално на „възможността“ те да се случат. Самият той мимоходом обяснява, че е против ограничаването на правомощията на главния прокурор, защото с по-малко права главният обвинител няма да може да „страхува“ политическите лидери и, видите ли, те щели да го подчинят.
От твърденията на премиера произтичат поне няколко въпроса, а един от тях е най-съществен – не се ли явява той балансьор не само в парламента, а и между държавното обвинение и политическата власт? За да си отговорим на този въпрос, можем да разчитаме само на косвени потвърждения, които всъщност не са никак малко, пък и не са кой знае колко косвени. Така например премиерът избягва темата за правомощията на главния прокурор, които де факто го превръщат в най-силния политик. Избягва да отговори дали с неприключили досъдебни производства шефът на обвинението може да постави в зависимост когото си пожелае от държавната власт.
Министър-председателят отрича да е заплетен в някакви зависимости, но на практика сякаш признава, че може да бъде държан „на каишка“ от прокуратурата. Самият той обяснява, че е отговорил на 56 въпроса само по едно от разследванията, в които е намесен, а тези разследвания очевидно не са малко, щом не може да ги изброи. А дали са приключили или не – не знаел.
„Онзи ден им казах…“
За балансирането между интересите на прокуратурата и политическата власт, което пък е сигурен знак, че реформа няма да има, свидетелства и друго признание на Борисов. От думите му излиза, че самият той е дал „разрешение“ на обвинителите да разследват политици. „Онзи ден на съвещание им (на представители на държавното обвинение – бел. авт.) казах: „Няма нито едно лице, към което да правите компромиси. Когото докопате, който е нарушил, бъдете безпощадни. И по високи, и по ниски етажи, и с битова престъпност“.
И това ако не е баланс – премиерът, човек от изпълнителната власт, който не знае колко висящи досъдебни производства има срещу него, дава „разрешение“ на прокуратурата да разследва политици. Така от думите на Борисов излиза, че обвинението само формално не е част от изпълнителната власт, след като именно той дава указания на съвместни заседания.
Какво ни каза още премиерът за „балансирането“? Че овладяването на съда не е проблем. Защото партията му вече веднъж го е постигнала с назначението на Владимира Янева за председател на СГС. А освен с политическа и съдебна власт, министър-председателят очевидно „балансира“ и с четвъртата – медиите. Чисто фактологически и характерологически от поредните му обяснения по темата се вижда, че процедира с медиите като с партиите – дисквалифицира чрез квалификации. Всички собственици и издатели, според него, използват медиите не за журналистика, а за бизнес и политическо влияние. С което си обяснява и публичния си образ в определени издания. Само медиите на Пеевски разбрали, че не е добре да го представят негативно. Но пък той не ги четял.
В този ред на мисли бихме могли да заключим, че според Борисов политика се прави чрез медии и съдебна власт, защото от политика в тесен смисъл няма нужда – той управлява винаги и с всички, като го нарича „балансиране”. Лавирането, за което Борисов говори, подсказва две неща: първо, че очакваните реформи няма да се случат, защото е невъзможно да удовлетворяваш искания на партньори от всякакъв вид и едновременно с това да правиш болезнени промени; и второ, че властта в България е еднолична. Самопровъзгласяването на Борисов за нов балансьор не е нищо повече от една по-лицеприятна метафора за еднолично управление. Управление, в което той решава с кого и по коя тема ще гласува партията му в парламента. Управление, в което той е адресатът на „исканията“ от страна на останалите формации. Управление, в което той дава указания на „съвещание“ с прокурори. Управление, което ако не се нрави на медиите, значи собствениците им са с накърнени интереси. От него.
Накратко: управление с еднолична власт, която за по-благозвучно се опитва да се представи като балансьор.