След поредица от тежки заседания сенатът в Бразилия гласува днес импийчмънт за Дилма Русеф. 61 от сенаторите са одобрили свалянето й, 20 са гласували „против„. Русеф обяви, че ще обжалва решението и го нарече преврат срещу демокрацията в страната. Отстраняването й от власт става след като през март т. г. прокуратурата в Бразилия повдигна обвинение в корупция и пране на пари чрез нерегламентирано финансиране на кампанията й. Установени бяха и редакции в бюджета на страната, направени с цел да се скрие реалния дефицит.
68-годишната Дилма Русеф е поредният от първоначално успешните държавни ръководители в Латинска америка, който губи поста си. Измамният блясък на социализма, обхванал широки части на Латинска Америка в началото на века, се топи не само в Бразилия. Навремето левите партии в Бразилия, Боливия, Аржентина и в цяла Латинска Америка печелеха парламентарни и президентски избори. В началото ги обединяваха обещанията за справедлива политика на преразпределение, борбата срещу вражеското трио (капитализъм, САЩ и олигарси), голямата доза национализъм, както и култът към личността в познатата латиноамериканска традиция.
Блестящ пример за „боливарската революция“ срещу „империализма на Севера“ е Венецуела. През 1998 година Уго Чавес се превърна в икона на тази революция, която нарече „социализмът на 21-и век„. Чавес атакуваше САЩ с непристойни лозунги, досаждаше на Запада със своите съюзи с Иран и Куба. Национализираше местни и чуждестранни фирми, субсидираше потреблението и строеше социални жилища. Казано накратко, той безскрупулно вършеше всичко, което се харесваше на неговите избиратели. Това му донесе достатъчно одобрение във Венецуела, за да спечели три вота и да оцелее след един опит за преврат. Неговото кредо, че „американските империалисти“ и техният капитализъм са единствените виновници за ширещата се нищета в Латинска Америка, се разпространиха и извън Венецуела. Хората от целия субконтинет повярваха, че само левите партии могат да се справят с проблемите и да осигурят благоденствие за всички.
Подемът
Социалисти и социалдемократи поеха управлението във все повече страни, преди всичко в Южна Америка. И под тяхно управление последваха години на икономически ръст, от който печелеха и бедните. През 2012 година американският политолог Кенет Робъртс публикува изследване, което установява спад в неравномерното разпределение на доходите в страните от Южна Америка между 2000 и 2010 година. Същото важи и за консервативно управляваните страни, но спадът в страните с леви правителства е по-значителен. Кенет Робъртс стига да извода, че политическият натиск от страна на левите партии е принудил и консервативните правителства да откликнат на потребностите на хората с ниски доходи. Както във Венецуела, това доведе до масивно преразпределение посредством социални програми, високи минимални трудови ставки и субсидиране на хранителните продукти. Успехът е толкова очевиден, че дори някои либерални икономисти хвалят порасналата покупателна способност, която носи предимства на цялата икономика.
Провалът
След смъртта на Уго Чавес през 2013 година всички 12 държави от Южна Америка, с изключение на Колумбия и Парагвай, се управляват от социалистически и социалдемократически партии. Президент на Венецуала стана обявеният от Чавес за наследник Николас Мадуро, който води страната по завещания от Чавес път, но без таланта на своя политически наставник. След 18 години социализъм днес Венецуела е съсипана икономически. Недохранването на малките деца е достигнало до най-високото си ниво от 1980-те години насам. Заплахите, подслушванията и откровеното насилие срещу инакомислещите определят политическия климат в страната.
Политическите страсти и в другите латиноамерикански страни са разгорещени, защото трябва да се намерят виновници за намаляващата покупателна способност. В еуфорията от годините на икономическия разцвет мнозина не обърнаха внимание на нещо много важно. Средствата, с които левите правителства стимулираха бразилските, аржентинските и венецуелските избиратели, идваха в голямата си част от износа на петрол, соя, желязна руда и други суровини. А задоволяването на вътрешния пазар се извършваше чрез внос – с маркови стоки от САЩ или евтини продукти от Китай. Държавните приходи намаляха драстично вследствие на понижаването на цените на петрола. Същевременно се повишиха цените на вносните стоки, заради неизгодните обменни курсове на валутния пазар. Поскъпнаха и хранителните продукти, защото левите правителства изнасяха соя и месо като последно средство срещу недостига на валута.
Сбогом на мечтите
Оттогава насам левите партии с мъка получават мнозинство на избори. Социалдемократката Мишел Бачелет е под силен натиск. Популистите Ево Моралес в Боливия и Рафаел Кореа в Еквадор трябва да погребат плановете си за управление и след следващите избори. Само уругвайският умерен социалист Табаре Васкес все още седи здраво в креслото си, но последните избори бяха предупредителен сигнал и за него. Правителствените шефове естествено се опитват да припишат вината за кризата на външни сили, както стори наскоро Рафаел Кореа, който говори за „буря„, предизвикана от външни събития. Латиноамериканските избиратели обаче не обвиняват своите леви правителства само за икономическата криза. Още по-тежко е тяхното разочарование от „адвокатите на малкия човек„, които се оказаха не по-малко корумпирани от старите елити. Показателен пример в това отношение е бразилската Партия на труда. Нейният залез започна още преди кризата да удари по джоба на бразилските граждани.
По време на скандала „Мансалао“ на различни срокове затвор бяха осъдени висши партийни функционери по обвинение в купуване на гласове. И това разтърси още повече доверието в управляващата партия. Президентката Дилма Русеф няма нищо общо с купуването на гласове. Но като член на надзорния съвет на концерна Петробраз, очевидно не се е противила на назначенията на ключови позиции на функционери от собствената ѝ партия. И днес полудържавният концерн е в центъра на следващия исторически корупционен скандал. А фактът, че Дилма Русеф загуби поста си поради недоказаното обвинение, че е разкрасявала държавния бюджет, за да си осигури преизбирането, показва колко силни са станали нейните политически противници. Голяма част от междувременно изключително политизираните бразилци подкрепят процедурата за импийчмънт и това показва, че са се сбогували с мечтата за справедлив социализъм.