„Прегръдката, казва той, не бива да се прекъсва. Каквото и да правиш, не увеличавай дистанцията между нас. Ако чувстваш, че губиш равновесие, дръж се за мен. “Аз затова съм тук!…” – той казва това смеейки се и аз разбирам, че ми е нужно да се уча да съхранявам по-добро равновесие и също се смея. Той ме учи да дишам. Казва ми “Дишай!”, и само тогава аз забелязвам, че съм престанала да дишам. “Равномерно, спокойно, дълбоко дишай!” Аз сама не забелязвам кога и защо съм престанала да дишам. Може би, когато се страхувам да направя грешка? “Не се страхувай да сгрешиш! – това също е един от неговите уроци. – И ако грешиш, греши като се отдадеш изцяло на действието, мислейки, че всичко правиш правилно!” И аз вече знам, че трябва да продължа, даже ако съм сгрешила; да продължа да се движа по-нататък, забравяйки за грешката или просто без да й предавам значение. “Не спирай!!! Продължавай, продължавай!” – казва той. И аз се уча да продължавам, да не спирам… “Движи се леко, бъди като перце! Всички твои движения трябва да са естествени. Нищо изкуствено!” – ето какво той постига с мен след дълги усилия. Той изисква най-простото и едновременно с това най-трудното: той изисква от мен естественост. И, стараейки се да се науча на това, аз разбирам, че експресията – това е едно, а театралността – съвсем друго. И че трябва да живея, а не да играя, даже когато съм на сцената. “Отпусни се, изцяло се отпусни”, – не се уморява той да ми повтаря още от първия ни урок. “Отпусни мускулите на гърба, аз усещам твоето напрежение и то се предава на мен.” Абсолютно спокойствие – ето на какво ме учи той. Аз вече разбирам, аз разбрах, колко важно е това, колко е красиво – в най-сложното, в най-главозамайващото движение, почти полет, да се съхрани вътрешния покой. “Ела при мен”, – казва той. Всъщност тези думи не е нужно да се произнасят, това е невербална покана на партньора, на която партньорката откликва с тялото си, откликва, проявявайки пълно доверие. В това движение са задействани мускулите на бедрата и корема. “Отпусни мускулите! Още, още!… Ето сега ти си отпусната. И сега когато си отпусната, аз не усещам тежестта на тялото ти.” “Ти трябва да ме следваш без да разсъждаваш, ела тук, където те зова – с удоволствие, без да се съмняваш. Ти не можеш да ми кажеш…” – той се замисля за секунда, – “не можеш да ми кажеш: аз ще те следвам само, ако сама поискам. Щом съм те повикал, ти си длъжна да откликнеш мигновено със съгласие и да тръгнеш с мен.” Моите уроци по танго станаха житейски уроци, когато в живота ми влезе Учителят. Учител, който ми казва много важни неща. Който ми казва например: “Прави в дадения момент само това, което правиш.” И неговите думи продължават да звучат в ушите ми и когато излизам от танцовата академия. Защото това е толкова просто, толкова правилно и едновременно толкова сложно – да правиш само това, което ти предлага партньорът по танци – или живота – във всеки следващ момент. Животът – това е великолепен безупречен партньор! Животът може да те води както никой друг, трябва само да се научиш да откликваш на всяко негово движение и да не се замисляш за това, което те очаква после. Защото, танцувайки с гениален партньор, да предвидиш следващата крачка и да се настроиш за нея – просто е невъзможно. И струва ми се, че мъдростта на всички философии, включително и философията на тангото, се заключава в това – да умееш да се доверяваш. Да се довериш на партньора и да се довериш на живота. А доверието – това е толкова сложно. И толкова просто. И все пак, навярно, много правилно.“
Tango Reinhardt
