Така е в България
Тук е така: първо се действа, после се мисли. И се протака, докато всичко се обърка. Ето един сюжет, който обяснява всичко.
„Шефът на АПИ тука ли е? Защо ми правите тези номерца, а, защо ми правите номера? Нали знаеш колко бързо ще се разправя с вас? Как може да ми изкарвате хората на улицата за някаква абсолютна глупост? Как ще плащат от Нови Искър, или от Банкя, или от съседните места винетки? На изборите за София те гласуват ли за кмет на София? Защо ми го правите? Не, питам, репетирате дали ще ви оправя още днеска, или какво?„
Едва ли има някой, който да не е видял тази сцена, разиграла се преди седмица на заседание на Министерския съвет (или поне да не е прочел или чул за нея). И въпреки това си струва да се вгледаме и заслушаме още веднъж в нея.
Историята
На 17 февруари влизат в действие камерите на новата ТОЛ-система. Онези, които карат без електронна винетка, вече могат да бъдат засичани автоматично. Само през този ден са санкционирани 730 нарушители. На другия ден това се разчува. Жители на Нови Искър, който е хем отделен град, хем район на Столичната община, излизат на протест. Причината: за да стигнат до София, трябва да минат и по част от платената републиканска пътна мрежа, т.е. трябва им винетка. Заканват се да протестират и в други населени места в същото положение. Край Бистрица неизвестни лица режат рамката на тол-камерите с флекс.
Ядосан, премиерът извиква шефа на пътната агенция на правителственото заседание. Навиква го пред телевизионните камери и (в нарушение на действащия закон) му нарежда да обиколи площадите край София и да вика по три пъти: „Няма да има винетки!“. Сцената е толкова грозна и унизителна, че като я гледа човек, чак го хваща срам. Това със срама, естествено, не се отнася за присъстващите министри, както и за потърпевшия шеф. Той през цялото време стои прав с наведена глава, а накрая се измъква като бито куче с подвита опашка без да каже нищо. После даже проявява разбиране – премиерът бил „прав да реагира гневно„.
Хора от различни краища на страната виждат този гняв и решават, че и при тях може да няма винетки. В резултат на което, вместо да спрат, протестите продължават и се разрастват. А това прави историята още по-показателна за положението в държавата и я превръща в нещо като диагноза – за управляващите, за начина им на управление и за управляваните.
Управляващите
По вертикалата на управлението от горе надолу властват старите феодално-крепостни принципи, допълнени с културни, манталитетни и йерархични особености на махленска банда или мафиотски клан от по-нови времена. Главатарят гледа на държавата като на своя бащиния, думата му се изпълнява безпрекословно. Ако му скимне, правилата и законите престават да действат. Може да „оправя“ всекиго надолу както си поиска, понеже всички му дължат лична преданост и послушание.
Тези надолу от своя страна са лишени от елементарно чувство за достойнство. Готови са да преглътнат всичко, за да си запазят поста, до който са се докополи предимно с подмазване и послушание. Иначе най-често са некомпетентни и професионално непригодни за него. А и да са, не смеят да направят нищо без да питат и без да им се каже отгоре. Но пък могат да си избият униженията, на които са подложени, като се държат към по-слабите от тях надолу по веригата по същия унизителен начин. Така лека-полека и отгоре до долу системата се напълва с такива хора, като автоматично изхвърля останалите. Такава система е очевидно обречена на непрекъснати кризи и провали. Като в историята с винетките.
Всъщност, най-абсурдното в тази история е, че самият премиер стои в дъното на „абсолютната глупост„, заради която навиква своя подчинен. Защото подписът му стои под списъка с пътищата, за които ще се плаща винетна такса, приет в края на 2018 година с решение на Министерския съвет. Проблемът с крайградските зони лъсна още тогава, но цяла година никой не си е мръднал пръста да го реши. Тук е така: първо се действа, после се мисли и се протака докато може. И докато всичко се обърка. На 1 март предстои да заработи многократно отлаганата ТОЛ-система за камионите и автобусите – бъркотията ще е още по-голяма и шоуто е гарантирано.
Управляваните
И накрая – за ролята на управляваните в тази история. Не искам да обидя никого, но ми се струва, че тя съвсем не е еднозначна. И че всъщност става дума за няколко различни роли, зад които прозират и някои изконни черти на националния характер.
Някои от нароилите се протести, например, със сигурност са справедливи – когато става дума за откровени недомислици и абсурди.
Вандалщината с флекса обаче не е бунт срещу несправедливостта, а отмъщение на гратисчиите. Помня как навремето бяха измислили най-невероятни технологии за отлепване на хартиените винетки, за да си ги разменят или да ги местят от едната на другата си кола. Сега гратисчиите търсят цаката на камерите, но ще им е все по-трудно.
Някои протести ми се виждат доста театрални: всички са спокойни и уверени в успеха – щом премиерът е казал, само трябва да се покажеш по телевизията. И малко пресилени – участниците явно не си карат колите само в рамките на населеното място и най-вероятно и без това си имат винетки. Освен това – имат пари за бензин, за да шофират всеки ден, но протестират за 20 и няколко стотинки на ден (колкото излиза годишната винетна такса). За други, далеч по-важни и скъпоструващи неща не биха протестирали в никакъв случай (за няколкото милиарда от КТБ, например).
От време навреме на повърхността избива и дълбоко вкоренената заблуда, че някои неща могат да са безплатни. Но пътища без пари не стават и в края на краищата по един или друг начин протестиращите ще трябва да си платят. Както е тръгнало с тази епидемия от протести, възбудена от гнева на премиера, може всички – село по село и град по град – да поискат „безплатен“ достъп до общинския си център. И накрая половината пътища да увиснат на (общо взето) мизерните общински бюджети.
В заключение да споменем и още една категория граждани – онези, за които сцената в Министерския съвет от миналата седмица не е унизителна и срамна, а пример за това как трябва да се управлява. Те напълно си заслужават всички „номерца“ на това управление.