Да слушат ли Вигенин? 1989 година: „Голямата екскурзия„
Какво се случва, когато личните възгледи на посланика се разминават с политиката на държавата, чийто представител е той? За първи път си зададох този въпрос по времето на Живков. Задавам си го и днес.
Задочният диалог между министъра на външните работи Кристиан Вигенин и постоянния представител на България в ООН Стефан Тафров, който стана обект на многобройни коментари, засяга три теми от различно естество, които се отнасят до различни аспекти на съвременните схващания за професионален морал, политическа коректност и лична свобода.
Първата е свързана с формалния прочит на Професионалния кодекс на служителите в дипломатическата служба, който бе приет преди два дни. Издържан в меката тоналност на всички подобни пожелателни инструкции, този текст обръща внимание на изискването посланиците “да не компрометират ефективността на изпълнението на служебните си задължения чрез публично изразяване на лични възгледи и политически убеждения“. Тук спор няма – този своеобразен “код за конфиденциалност” е най-логичното и естествено изискване към всеки висш представител на институцията, формираща единната външна политика на държавата. Нещо като “conditio sine qua non” за пригодност към тази професия.
Дрескодът на посланика
Посланикът е особена фигура във висшата имиджова йерархия на държавата – той е по условие екстериториалната власт, висшият пилотаж във водовъртежа на писаните и неписани пластове на международните контакти. В негово лице правителството припознава себе си. И той – ex officio – се идентифицира с правителството.
Професионализмът на висшия дипломат изисква съвършен синхрон по отношение на приоритетите, съгласуваност при тяхното отстояване, респект към йерархията, туширане на различията (ако има такива), балансиране на нюансите и съвместяване на необходимата политическа коректност с изискуемото политическо представителство.
Нарушава ли това личната свобода на индивида? Естествено. Има такива професии, при които етичното поведение, етикета и дори естетиката императивно налагат своя дрескод даже когато личността крачи в извънработно време и встрани от служебните коридори на своята мисия.
Какво се случва обаче, когато личните възгледи и политическите убеждения на посланика се разминават с официалната политика на държавата, чийто представител е той?
За първи път си зададох този въпрос преди много години, по време на едно от най-отвратителните безобразия, сътворени от режима на Тодор Живков – смяната на имената на българските турци.
Спомени от едни мракобесни времена
Тогава до всички български посланици в чужбина е била изпратена подробна инструкция как да обясняват на света престъпленията, които извършва българската власт с един милион от своите граждани. За престъпления, разбира се, никой не е говорил. Била е подготвена подходяща агитационно-пропагандна литература, били са надлежно преведени подходящи информационни материали, които да създадат законова привидност на държавните безчинства. Със сигурност не всички дипломати от онова време са били равнодушни към случващото се. Сигурно е обаче, че всички са изпълнявали заповедите на т.нар. Първи партиен и държавен ръководител.
Как са го правили, се питах, съзнавайки абсурда на това безполезно възклицание, съзнавайки както мракобесието на онова време, така и обстоятелството, че единственият истински почтен в онзи момент избор е било да напуснат, да се махнат, да не лъжат…
Как е възможно от 8 до 5 да представляваш държавата, а вечер да се възмущаваш от нея – се питам и днес, без да правя евтин паралел между онази и тази власт.
Онази власт беше дискредитирана пред света поради бруталното нарушаване на човешките права. Морална беше погнусата от лидерите на някогашната комунистическа партия. Морално е и днес възмущението, което вече втори месец сплотява хиляди хора, отвратени от лицемерието на една нагла политическа подмяна.
Днешната власт се дискредитира в своя “първи работен ден” и бе изобличена от няколко световни медии, от няколко посланици на държави-членки на ЕС, от няколко висши представители на Европейската комисия.
Днешната власт извърши (и продължава да върши!) предателство към целия български народ по един нравствено противен начин. Как е възможно качествени хора да партнират на тази власт?!
Свободата да възнегодуваш
Разказът за случващото се през последните 55 дни се явява обременен от шизофренната раздвоеност на част от самите разказвачи: изискани представители на елита, носители на морална претенция и европейска универсалност, висши професионалисти и експерти съжителстват с двуличието на властта по един сам по себе си двуличен и морално укорим начин. Суета? Дефицит на почтеност? Меркантилност или просто его-моделиран, международно остойностен, старателно култивиран професионален нагон?
Някога в България имаше един ръководител, една партия, една власт. Територията на свободата беше по-скоро имагинерна величина. Какво е качеството на свободата днес обаче, ако дори така нареченият елит не успява да застане на санитарно разстояние от тези, които продължават да вършат предателство към целия български народ?
Що се отнася до задочния диалог Вигенин-Тафров, необходимо е да се добави уточнението на дирекция “Информация” на МВнР: Приемането на професионалния кодекс на служителите в дипломатическата служба “не е основание за ангажирането на дисциплинарна отговорност на служителите и не ограничава техния личен живот и право на свободно изразяване”. Толкова по темата за професионалния морал, политическата коректност и личната свобода на посланиците.