СТАРАТА ВОДЕНИЦА
По-често от близките си срещаме жестокост отколкото обич.
Старият мелничар изтупа дрехите си небрежно, правеше го по-скоро по навик, отколкото да влага някакво чувство за чистота. Бръкна в джобовете си и сви цигара. Пое дълбоко парливия дим. Погледна надолу по пътя дали не се задава каруца със жито, и като не видя, седна на пейката. Колелото скърцаше под напора на пълните лопати, но този звук сякаш минаваше покрай ушите и не му правеше никакво впечатление. Понякога, когато реката беше пълноводна и влачеше дънери, се врязваха в колелото и то спираше. Тогава настъпваше тишина. Ако се случваше нощем, мелничарят се събуждаше и в мрака се опитваше да измести дънера, за да може отново колелото да завърти. То поемаше бавно и равномерното скърцане караше мелничаря отново да потъне в сън. Поколения наред тази воденица ги бе изхранвала. Никой не можеше да предположи, че ще дойде ден, когато тя ще спре. Но този ден приближаваше и старият мелничар знаеше със сигурност, че това няма да се проточи във времето. Идваше неговият край, а надеждата да се върне сина му ставаше почти нищожна. Какво толкова хареса на големия град, така и нямаше да разбере!? Нима не знае, че това свърталище на разбойници, ще омърси и ще озлоби душата му. Там Дяволът те изкушава и пороците бавно те обземат и унищожават. Колко пъти му го е казвал, но полза никаква! Като реши, че там ще работи и живее и… стана. Не помогнаха молбите на стария баща. Нима сетивата му не се радваха на ромона на водата? Нима не се радваше на пъстрокрилите пеперуди и водни кончета, които прехвърчаха над дълбокия вир? Нима не се опияняваше от аромата на мащерка и мента? Нима от песента на птичките и далечния любовен повик на кукувицата не трепваше сърцето му? Защо предпочете робството пред свободата!? Ако беше останал при него, щеше да живее малко по-бедно, но щеше да бъде независим и волен. Защо се съгласи да бъде куче, оковано в синджир, а не вълк-свободен!? Заради храната ли, или искаше да избяга от баща си? Не, това старецът не го вярваше! Той би направил всичко за него. И образование му даде, и се грижеше за него, а и никога не бе му посегнал. Когато завърши училището, се надяваше, че ще се върне и ще заживеят заедно. Но уви! Предпочете да започне работа там, във фабриката. Отначало идваше по-често, но с времето все по-рядко идваше да го види. Оправдаваше се с многото работа и обещания да помогне на този и на онзи. После, че се съобразява с годеницата си, която старецът така и не видя. Докато накрая спря дори да му праща поздрави по житарите. Ето вече десетина години и той изобщо не се вестяваше. Наложи се старецът писмо да пише, та дано да се смили младото сърце и да го навести. „Ела сине-пишеше той- да навестиш стария си баща. Мъка е налегнала сърцето ми. За теб жалее, че не знае добре ли си или имаш нужда от нещо. Знаеш, къде държим снимките и спомените от дядо ти и неговия дядо. Заделил съм там някои неща за теб. Ела ги вземи, хем да ти помогнат, хем да не се изгубят спомените на рода ни. Ела за час поне, когато можеш и си тръгни. Искам да те видя какъв мъж си станал и да се порадват очите ми. Много ли искам, сине!?” Сълзи намокриха писмото, но старецът го сви и го връчи на хора, които отиваха в града, за да му го предадат. Но вярваше, че поне на погребението му синът ще дойде и ще ги вземе, и не ще погинат спомените от миналото. Понякога се навъртаха едни такива злокобни мисли в главата му, че синът му може и да не е сред живите, но бързо ги отхвърляше, защото Бог не би бил толкова жесток, че да му отнеме всичко. Не се нарадва на булка, а сега и на син. Не, в това не можеше да повярва.
Но отговор така и не дойде.
Старецът се спомина, а синът му дори не разбра къде е погребан. Нито на погребението му дойде, нито по-късно.
Минаха години. Една пролет се случи гореща. Бързо се разтопиха снеговете от планините. Поеха с грохот към долината и повлякоха старата воденица. Отнесоха и снимките, и спомените, и парите, които бе спестявал години наред с надеждата, че ще помогне на своя син.