Тази катастрофа не беше природна. Небрежност с фатални последствия.
Язовир „Иваново” заля не едно село, а цяла България. И ни показа, че българското отношение към язовирите подозрително прилича на гръцкото отношение към финансите. И тук, и там тоталното нехайство е продължило години.
Както за гръцката криза отговорност носят няколко поредни правителства, а не само действащото, така и в България виновните за водния ад не са един или двама. Точно този факт е по-тревожният симптом. Ако само неколцина днешни политици се бяха оказали виновни, решаването на проблема щеше да е много по-лесно.
Да не знаеш колко са ти язовирите
Трагедията в село Бисер показа, че в продължение на дълги години държавата не е знаела – и продължава да не знае – колко точно язовира има в страната и коя точно институция отговаря за кой точно от тях.
Това не е просто нехайство, а още по-малко е нехайство от вчера. Това е знак, че изкуствените водоеми години наред не са влизали в никакви стратегии и планове, в никакви сметки за тяхното укрепване, в никакви мисли за оптимизиране на тяхното управление.
Да не знаеш колко са ти язовирите и кой отговаря за част от тях означава включително и това, че на никого не му е хрумвало да поиска доклад за тяхното състояние и оценка за нуждите им. Ако ли някога е имало такъв доклад, той трябва да е третирал въпроса само частично, при това без да е ясно представителна за какво е тази част. Не би могло да е иначе при неясен стопанин на неясно какво количество обекти.
Според това, което изплува като допълнителен нюанс към тази драматична картина, преди около 6 години държавата все пак е създала наредба за поддържането на язовирните стени и начина, по който те следва да се ремонтират в случай на нужда. Но ако се вслушаме в министър Нона Караджова, тази наредба е писана без да е предвиждан контролен орган. Тоест, в момента няма кой да провери дали наредбата се спазва и не могат да се налагат санкции, в случай, че се открие нередност. А както стана ясно, не е сигурно и на кого да се налагат въпросните санкции.
Разновидности на отчуждението
Цялата история свидетелства за максимална отчужденост на институциите от онова, заради което те изобщо съществуват – да правят живота на хората по-добър, като си служат с регламент и подхождат с отговорност.
Това отчуждение има аналог в икономиката и по-точно в някои от големите приватизирани предприятия. Такъв случай беше например Кремиковци – място, от което се очакваха бързи доходи и в което не се влагаха нито пари, нито усилия.
Отчуждението намира аналог и в политиката – чрез купуването на гласове. Това са сделки, след които изборните длъжности все повече започват да се схващат като инструменти за бързо придобиване на лично благосъстояние.
Единствените неотчуждени остават най-обикновените хора, които във всичките тези години на тотална небрежност са продължавали да пишат писма на всевъзможни институции с доверие към тях. Но вместо отговор са дочакали само вълната от спукания язовир.