Списъците на враговете – Иван Гешев
Иван Гешев и мрачните призраци на миналото. Иван Гешев говори като човек, решил да действа с извънредна сила срещу несъгласните с властта. От това ще произлезе само безпомощно повторение на неща, случили се преди век в болшевишка Русия.
Серията започна със списъка, огласен от кандидата за главен прокурор, комуто Конституцията вменява задължението да крепи законността. Без да споменава каквото и да е за законност, избраникът Гешев заговори за разправа с враговете. Съответно, ги назова – поименно (Прокопиев, Христо Иванов и пр.), по професионални категории (адвокати, медии) и по видове: „които са в ареста или им предстои да влязат там”.
Разбира се, че това няма нищо общо нито с българската Конституция, нито – с какъвто и да е мислим конституционен ред изобщо. Това е говорене на човек, решил да действа с извънредна сила срещу несъгласните с властта.
В историята доста хора са говорили така, но Гешев е като че най-близо до съратника на Ленин, Феликс Дзержински, известен като „Железния Феликс” заради решимостта си да ликвидира, вън от всякакви законови конструкции, максимално количество „врагове”. Дзержински е основател и водач на „Чрезвичайния комитет” (ЧК), чиято работа е да изтребва враговете и да налага властта върху несъгласните; впоследствие ЧК става ОГПУ, НКВД и КГБ.
Извънреден подход към репресиите
Историческо е интервюто на Дзержински от 9 май 1920 година пред „Укррост”. В него е разкрита цялата философия на онзи извънреден подход към репресиите, който в наше време разгръща и Гешев.
Ако заместим тогавашните квалификации на враговете, ползвани от Дзержински, с днешните, ползвани от Гешев, получаваме следния цитат от шефа на ЧК:
„Нашата задача по отношение на попълзновенията на десните екстремисти и меншевики от Демократична България – това е да засилим и да постигнем най-висшата степен на интензивност на борбата срещу проявленията на болшевишкия им бандитизъм и мутро-олигархизъм”.
По-нататък Дзержински обяснява разликата между „безпощадното унищожаване” на поименно известни врагове и „червения терор”, който визира цели категории хора. Ако заменим онзи списък на Дзержински със сегашния на Гешев, получаваме следните „основни признаци на терора”: „сплашване и унищожаване на враговете на властта на принципа на тяхната професионална принадлежност или на тяхната роля в периода преди 1989 година”.
Към първия признак Гешев причислява адвокатите и медиите. Към втория – основните фигури на Демократична България, които според него са били „част от българската номенклатура преди 1989 година”. Та и в Лондон били учили чак…
Списъците на враговете
Пороят от списъци на враговете е продължен от пропагандната машина на властта, като този път начело намираме бившият вестник „24 часа”. Това също е от арсенала на партията на Владимир Ленин в епохата на Дзержински: големият вожд посочва враговете, цялата преса се втурва да повтаря и най-вече – да разширява списъка им.
Под заглавието „Вижте кои участваха в протеста срещу Иван Гешев” виждаме неподписан материал, който чудесно се справя със задачите, поставяни на болшевишките вестници отпреди стотина години. Списъкът на враговете е разширен с една дузина обществено известни личности, вкл. … наша скромност.
Игрите „а ла Дзержински” обаче си имат правила. След появата на списъците на гадовете е задължително бдителната преса да посочи, че те нямат никакъв шанс, тъй като срещу тях в стройни редици са строени блюстителите на правдата. И тук бившият вестник „24 часа” се откроява като флагман – с редакционен материал. Заглавието би донесло на редакцията поне наградата „Златен кортик”, връчена лично от „Железния Феликс”, ако действието се развиваше нейде през 1921 година. Ето го: „Протестиращи активисти с първи опит да откажат Гешев, 130 прокурори и следователи: Няма как да стане!”.
„No pasaran!“
„No pasaran!” е положението, ако се върнем към комунистическите заглавия от втората половина на 1930-те години. Или – дори само към вестниците на БКП от средата на 1989 година, когато заглавията сипеха посланието, че тъмните попълзновения на световния империализъм са се разбили в твърдата позиция на другаря Тодор Живков, подкрепен от българския народ. Всъщност, в тази редакционна дописка на „24 часа” го има и това. Четете:
„Това е професионална подкрепа без аналог – прокурори от двете специализирани прокуратури, от Софийската районна прокуратура, съдебни служители и от съсловната организация Камарата на следователите в България… обявяват кандидатурата на Гешев за правилна…”
Обичайния завършек на подобни писания – „Народ и Партия единни срещу врага!” – очакваме в близките дни…
Очевидно на властта й е омръзнало да играе играта по правилата и се ориентира към „чрезвичайни” действия. Докато бившите вестници публикуват списъци, започнаха арести за „тероризъм” на хора, фигуриращи в първоначалния списък на Гешев (от фирмата ТАД). За всеки случай започват арести и на хора, подали сигнал за корупция във властта (като например подалият сигнал за „суджукгейт”).
„Чрезвичайното правораздаване“
Разбира се, веднъж тръгнал, влакът на „чрезвичайката” минава през различни, предварително известни (от историята) спирки. Още през 1921 година самият Дзержински набелязва основните с поредица от инструкции към своите агенти по места. Ето какви: „Задължително е да разстреляте всички арестувани, докато не е дошла някаква амнистия и не сме тръгнали да ги освобождаваме”. Или: „Борбата трябва да се води по метода на внезапни съкрушителни удари”. А накрая – основното: „Длъжни сме да бъдем жестоки”.
Крайно любопитно е и неговото изрично настояване, че в упражняването на „чрезвичайното правораздаване” трябва да бъдат вкарвани максимално количество „партийци”. Очевидната цел е максимално количество хора от властта да се окажат с омърсени ръце, за да имат мотив да противостоят на някакво евентуално прекратяване на „чрезвичайките” в бъдеще.
Нямам представа, какво си мислят, че правят нито Иван Гешев, нито пък бившият вестник „24 часа”. Виждам обаче резултата: безпомощно повторение на неща, случили се преди век в кървавите степи на болшевишка Русия.
Всяка демокрация е различна и интересна по свой уникален начин. Всички „чрезвичайни” режими са еднакви и скучни по един и същ бездарен начин.