В случая с Волен Сидеров има нещо трудно обяснимо: много хора, които не вярват нито на депутати, нито на прокурори, очакват именно депутатите и прокурорите да разрешат проблема с вилнеенето на Сидеров из НАТФИЗ.
Вече два дни обществената енергия е насочена към призиви за отмяна на депутатския имунитет, което е предусловие за евентуално съдебно дело срещу народен представител. Исканията са отправени към парламента (орган с около 11 процента доверие, по данни на Алфа Рисърч) и прокуратурата (орган с около 6 процента доверие). Това очакване неработещите институции да заработят едва ли ще трае още дълго, особено ако институциите не се задействат именно светкавично и именно във вярната посока. При всяко друго развитие разминаването между очакване и реален капацитет на институциите може да произведе непредвидими реакции. Ето една от най-неприятните за хората с власт: повечето българи да забележат, че проблемът с Волен Сидеров не е (само) правен и че той не е по-различен от проблема с парламента и прокуратурата.
Нека припомним
неделя вечерта депутатът-националист Волен Сидеров влезе за пореден път в НАТФИЗ със заплахи, обиди и попълзновения към физическа разправа със студентите. И отказа да излезе оттам, докато не беше принуден със сила от полицията.
Ако останем в територията на правото, извършеното от Сидеров отговаря на всички изрази, заложени в член 325 от Наказателния кодекс:
– “непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото”
– “със съпротива срещу орган на властта или представител на обществеността, изпълняващ задължения по опазване на обществения ред”
– действия, които “по своето съдържание се отличава[т] с изключителен цинизъм или дързост”
– действия, извършени повторно (само няколко дни по-рано Сидеров пак беше в НАТФИЗ, пак със същото поведение)
За да бъде съден за всичко това, Сидеров трябва първо да загуби депутатския си имунитет. Същото се отнася до арестуването на Сидеров – той може да остане в ареста само ако е извършил “заварено тежко престъпление” (а нахлуването в НАТФИЗ не е такова) или ако парламентът е дал разрешението си.
Кое е най-сериозното в случая НАТФИЗ
По ирония на съдбата Волен Сидеров наруши точно онова, за което се беше борил в предишното си “аз”: автономията на висшите учебни заведения. Тази автономия беше мъчително извоювана през 1990 година от тогавашните студенти и от СДС, част от който беше Сидеров. Един от елементите на тази автономия (чл. 19 от днешния Закон за висшето образование) е неприкосновеността на територията на съответния университет. Това означава (чл. 22) и следното: в университетите не може да се извършва политическа дейност, нито пък дейност, “накърняваща (…) убеждение [и] политическа принадлежност” на членовете на академичната общност.
Първото артикулирано възмущение на Сидеров беше свързано с една студентка, която му възразила, че не може да залепва партийния си плакат върху афиш за културен спектакъл на НАТФИЗ. Възмутен от “бездарниците”, които му противоречат, той тръгнал да си търси правата вътре в учебното заведение. Сиреч, на два пъти поспорил с автономията и то още преди да се е впуснал в хулиганството.
Темата за автономията цял ден стоя вън от публичното пространство, докато в късния следобед в понеделник Съветът на ректорите не повдигна публично въпроса. А ректорът на НАТФИЗ, отишъл вечерта на мястото на сблъсъка, не успя навреме да защити учебното заведение от позицията на неговата гарантирана неприкосновеност. Записан от камери и диктофони, ректорът говореше за “собственост” върху сградата (вярно, в отговор на неадекватен въпрос на един от атакистите) и молеше всички да излязат навън. Така за кратко се случи обратното на това, което е редно: студентите излязоха от сградата, а полицията и Сидеров останаха вътре. Докато накрая не го изнесоха почти хоризонтално там, където му е мястото – на улицата.