София: каква е била, каква е днес
Това, което се прави в момента в центъра на София, много прилича на действия без всякакъв цялостен план.
Ако сте боядисвали у вас, сигурно знаете, че само с четка и боя не става. Трябва да сте избрали и цвят за стените, който да отива на мебелите. Трябва също така да покриете цялата покъщнина с найлон, за да не я повредите. А ако не искате да си имате разправии с останалите членове на семейството, трябва поне да ги осведомите какво сте намислили.
Три правила, които управлението на София успя да наруши до едно: започна грандиозни ремонти без допитване, разкри детайли по дизайна едва след като промените в стила взеха да се виждат иззад оградите, сети се, че дърветата не са защитени едва когато софиянци взеха да протестират срещу многото безвъзвратно повредена растителност, а накрая се оказа, че пак ѝ пречат паветата. След две решения на Министерството на културата, че паважът на бул. Пенчо Славейков трябва да се запази, общината е преценила, че може да внесе въпроса за трети път. И спечели. Само едно не е ясно: в името на каква градоустройствена идея е тази упорита битка срещу паветата. А и не само срещу тях.
Накъдето и да е тръгнала общината, диалогът очевидно не е сред целите ѝ, а градът се променя по случайно стечение на обстоятелствата, вместо по цялостен план. Опитът от миналото учи, че ако ти липсват както разговорът, така и визията, резултатът ще остане в историята като плачевна картина.
Да се върнем назад
Този град ще има улици, разположени като шахматна дъска – под прав ъгъл една на друга. Това решение за София е взето по времето на кмета Тодор Икономов (1880 година). Икономов станал кмет на нещо, което възприемал като голямо село, макар че не е бил особено прав – по онова време в София са живеели поне 20 000 души, за които двете светски училища са били недостатъчни. Но е добре известно защо кметът е виждал село в контурите на този средно голям град: заради варварското му самоделно застрояване с подръчни средства, заради задръстването му с колиби и неуморното прокарване на криви улици по метода на спонтанното утъпкване. И всичко това в една прашасала територия, току-що снабдена с първия си регулационен план, с първата идея за дървета, оформящи булевардни алеи, и с нововъведението “общински годишен бюджет”. Планът се променя само година по-късно, защото вече е формулирана и визията за бъдещия град: налага се той да има улици, широки до 10 метра, тъй като предстои да се “построят още твърде много здания по Европейска архитектура”*. Налага се градът да има поне два парка, за да диша. И разсадник, в който да се отглеждат растенията за тези паркове.
Следващите кметове реализират този план от 1881 година. Освен водопровод, електрическа централа, паваж, фабрики и заводи, в следващите 40 години са построени и около 15 000 нови сгради, повечето от които именно по замисления начин – върху улици, разположени като шахматна дъска.
Хаос в кварталите
Какво са мислили, когато са строили София, не е известно, но съществува това подозрение: казвали са си, че оттук нататък нещата ще се развиват само към по-добро, защото цивилизацията винаги ще увлича. Ако е вярно, познали са само за четири десетилетия напред. Защото през 1920-те години историята почти напълно се повтаря – самоуправно и безразборно строителство наново превзема града, само че този път не центъра му, а новите квартали. Войните са свършили, а бежанците са навлезли в големите градове в търсене на препитание.
Така идва ред на нов план, разчертан за град, който през 1988 година ще трябва “да помести” цели 600 000 души (според тогавашните очаквания). Реализирането на идеята е до голяма степен осуетено от Втората световна война, но около нея има нещо, което е дори по-любопитно от предвиденото зониране на София, увеличаването на зелените ѝ площи или отделянето на булевард Сливница като място за изложби. Това е огромната отговорност на кметството към жителите на града. Планът на германския архитект Мусман е отпечатан през 1938 година в брошура с тираж 20 000 броя, в която са добавени разяснения, илюстрации, графични примери за приемливи и неприемливи елементи на градската среда, както и реч на кмета Иван Иванов по повод този план.
Комунизмът и след него
София от времето на комунизма е град, за който архитектурата е огледало на политиката: импозантни сгради, символизиращи единствената власт, в комбинация с некачествено жилищно строителство в периферията. Макар този план да не е привлекателен, не може да се отрече, че комунистическа София е следвала визия за своето развитие. Нищо общо с 1990-те години на кметовете Янчулев и Софиянски, за които може и да не е свойствено изповядването на пагубна идеология, но е напълно свойствено заличаването на идеята за градоустройство. Това тежко наследство завариха и Бойко Борисов, и Йорданка Фандъкова, преди да открият един и същи ключ към управлението: че може да се извършват стъпки и без да се декларира посока. Не са открили обаче нещо, което е валидно от Освобождението до днес: че този подход не може да е ефективен за дълго.
*Стоилова, Любинка: Кой е Амадей – авторът на плана от 1881 година, сп. Архитектура, бр. 6 от 1999 г.