София: за автомобилите и хората
Автомобилите в София стават все повече и все по-големи. А мястото за хората отесня. Общината явно разбира проблема, но всичко, което прави, е едно такова мъчително и половинчато. А най-очевидното не се извърши.
И в седмия ден Бог създаде автомобила, и той покри земята, и газеше котките, и пешеходците от него бягаха, и биде грохот и пушилка…
Че в автомобила има нещо чудовищно, вече усещаме всички. Площта, заемана от паркирани автомобили в големите метрополии, стига 50%. Един гараж изяжда двайсет и няколко квадратни метра жилишна площ, кажи речи – едностайно жилище, за което мечтаят много млади хора. За замърсяването, въглеродните емисии, вредата за здравето, абсурдната роля на петрола в световната икономика – знаем отдавна.
Софийска община очевидно разбира проблема, но единственото, за което се сеща, като че ли е да разширява платените зони за паркиране. Вярно е, че направиха някакви велоалеи, но те са толкова лошо измислени, че изобщо не поеха сериозен трафик. Велоалеи, каквито съм виждал в чужбина, се правят след предварително изследване откъде и докъде биха пътували големи групи граждани – например от Студентски град до някакъв университет.
В двете точки съответно се подготвят големи паркинги за колела, по възможност наблюдавани. Маршрут по „Дондуков“ може би е мислен за туристи или депутати, но едните обикновено идват без велосипедите си, другите обичат да се перчат със скъпи коли. Да не говорим за това, че не е много приятно да се друсаш по павета.
Безсилието на общината в София да се справи с паркирането
Подземни паркинги в центъра, където да изчезват колите, май има само в моловете, които уж всички презираме. Излезеш на вечерен живот по пешеходната „Витошка“ и започва едно въртене из уличките, при което изгаряш повече бензин, отколкото за пътуването до там. Метрото – добре, разраства се, макар и бавно (за това колко е грозно няма да се повтарям).
Но в големите метрополии то обикновено е свързано с ЖП линиите – първо с регионалните маршрути до предградията, а после и с националната мрежа. Ще ви кажат, че железниците са национален проблем на ниво министерство и въпросът ще се приключи. А, забравих колчетата като олицетворение на муниципално безсилие да бъдат санкционирани паркиралите по тротоари. След месец-два те са вече изкривени от по-напористи шофьори и трябва пак да се слагат. Тук пък ще ни кажат – санкциите на водачи не са общинска работа, а отговорност на КАТ.
Всичко, което се прави, е едно такова мъчително, половинчато. Сума ти пари изпотрошиха за съмнителния ремонт на „Графа“ и пак не извършиха най-очевидното – да отбият трамвая, или да заменят движението по тази ос със спирка на метрото, което и без това минава някъде отдолу. Хайде, ще кажете трамваят е част от градския пейзаж, наследство като прословутите павета, в които си изкълчваме краката и трошим полуоските. А колко време още трябва да се разкарат колите от площада на „Александър Невски“? Да се отбие трафикът от представителните сгради по „Цар Освободител“?
А по-модерни решения?
Аз дори не чувам разговор за истински радикални решения, каквито се обсъждат по света. Например за въвеждането на обществени автомобили, в които се качваш, караш с кредитна карта, после оставяш там, където си стигнал. Очаква се подобен ход да освободи 10-20 процента от окупираната от автомобили площ. Ще кажете – нашите ще ги окрадат веднага. Ама „наши“ има и в Париж, и в Лондон, и в Сан Франциско, а ето на, обмислят сериозно подобна стъпка. Ще кажете – там полицията си е на мястото и веднага ще залови онзи, който е повредил колата, а пък това пак не е общински проблем, а на МВР.
Вярно, екоминистерството предложи да се ограничи вносът на коли, произведени преди 2005 година, но дали и кога ще се приеме това – е друг въпрос. За постепенна забрана на дизела или за мерки в подкрепа на електромобилите не знам да има разговор в София. Явно ще чакаме нещо да не наложат от ЕС, за да можем после да мрънкаме. В Германия, например, забелязах, че всички по-нови модели автомобили са снабдени с устройството (Start-Stop-Automatik), което загасва мотора, докато чакаш на светофар, а после, при натискане на газта, го запалва. Да не говорим, че на повечето жп прелези има табели с изричното указание към шофьорите: „загасете мотора, докато чакате!“.
Разбирате колко дим и пари се спестяват така. А защо да не започнем и разговор за автоматизираното шофиране – т.е. за автомобилите без водач; рано или късно ще дойдат и тук, а вероятно за тях трябва определена (дигитална) инфраструктура, чрез която да се ориентират в градското пространство. Е да, но ще ни кажат, че по далечните стратегии е президентът – и пак сме капо.
Яростен защитник на автомобила, за съжаление, е и отделният водач-гражданин. Не само разширяването на платените зони – всеки опит за регулация се посреща с протести и блокади. „Моят автомобил е моята крепост и всяко посегателство на властта върху него нарушава правата ми“ – ето какво е мисленето. Символ за това е бутилката вода, която българинът слага пред дома си, за да си пази паркомястото. Смята, че му се полага да държи колата си под око на публичната улица. Или вземете последните екопротести: някакви хора твърдят, че имат право да праснат кемпера си без пари на поляната или дюната, където им скимне, и там да си перат и готвят. За много неща съм съгласен с природозащитниците, но тук се разминаваме – това е приватизиране на публично пространство, срещу което те твърдят, че се борят.
Символ на благополучие?
Вероятно не е прекипяло у нас все още желанието за автомобил, наследено от времето на комунизма, когато за него се чакаше и мечтаеше с десетилетия. В Западна Европа младите често отлагат шофьорския изпит; ще ви кажат, че нямат нужда от кола, защото е скъпо, досадно, вредно за природата. У нас обаче тази могъща машина продължава да е символ на западно буржоазно благополучие, и колкото по-голяма, толкова по-добре. Автомобилът е фантазъм на независимост на индивида („не-делимия“): придвижваш се без да напускаш дома, светът пред теб дефилира като на ТВ екран, според сравнението на Бодрияр.
Изчисляват, че 80 на сто от хората по света пътуват в автомобилите си сами. Това значи, че за един значителен период от живота си те си гарантират пълна самодостатъчност – пускат си музиката, която харесват, говорят по телефона, ругаят другите участници в движението. Добавете часовете, прекарани пак така самотно пред различните истински екрани и ще получите идея за това как се разпада обществото ни. Дали това е причината иначе кроткият и добродушен гражданин, попаднал зад волана да се превръща в агресивен егоист, готов да пребие някой, който го е засякъл на пътя?