Собствен бизнес?
Нуждите се промениха, появиха се нови желания.
Не дълго след това заминах за САЩ на бригада. Причини? Да видя нов свят, да се оправям известно време сам и… да спечеля още повече пари. Какво щях да правя с тях? Големият план – да запиша в НБУ, да започна да уча специалност, която ми харесва и да се отърва от специалността в Софийския, която меко казано не беше за мен.
Нито свят толкова видях, нито се оправих особено блестящо, нито пари спечелих. Още помня пломбата (на зъб) за $900. Или там някъде. Обаче научих първия си голям урок – да се бачка здраво от сутрин до вечер, друг да прибира парите и да ти оставя трохите не е работа за мен. Прекалено много се уважавах ли, не знам, ама за скапаните $6.50 на час (отделно сам си бях виновен за колко малко работех) се чувствах не използван, а сдъвкан и изплют. Тогава разбрах какво е да си наемен работник в най-лошия смисъл на думата.
Започвайки да работя като програмист след като се върнах, бях на върха на щастието. Това беше период на възход. Отново половин работен ден, 2х повече пари от преди и отделно поето следване в НБУ от фирмата. С две думи: нова (хаха) кола, нова добре платена работа, ново гадже, нов живот. Годината беше 2006-та. Нуждите спрямо само няколко месеца по-рано бяха скочили в небесата. Какво печели човек като задоволява тези нови нужди? Печели по-смислен, по-интересен и по-различен живот. Израства някак.
Едно обаче не ми даваше мира. Това, че работя за друг. Като програмист го виждах дори още по-добре отколкото в САЩ – компанията сигурно правеше милиони от моя и труда на още 2-3 колеги, а за нас – трохите. Седиш по цял ден, скапваш си зрението, бъхтиш се на клавиатурата (къде повече къде по-малко), съсипваш си младините, за да ти кажат в един момент „уволнен си“ или „не сме доволни как се справяш“. Не, не говоря за себе си. Аз от тази компания видях по-скоро само доброто. Говоря общо.
Сигурността, която хората свързват с работата за заплата, която получават всеки месец, е меко казано несериозна. Как може това да се нарича „сигурност“? Как може ти да си „сигурен“, когато собствената ти съдба зависи от настроението на шефа ти? Ако е спал на криво или се окажеш излишен, е възможно след години здрав труд и амбиции за самодоказване, да чуеш „уволнен си“ и да не можеш да направиш нищо, за да го промениш.
Това нещо започнах да го осъзнавам още в САЩ, а работейки като програмист се затвърди още повече. Когато не ковеш собствената си съдба сам, не можеш да си сигурен за нищо. Тогава се зароди мисълта за собствен бизнес. С рисковете му, с първоначалните му инвестиции (не винаги в голям размер), с всичките му плюсове и минуси.
Защо да работя за друг? Защо да не работя за себе си? Защо друг да може да каже „уволнен си“ и да остана на улицата? В такава позиция ли трябва да е един човек, който се взима на сериозно? Да зависи от настроението и предразположеността на друг? Защо аз да не съм от другата страна? Защо да не вложа енергията и силите си самият аз да създам нещо, да го разработя, да наема хора, да им плащам справедливо, години наред да реинвестирам спечеленото, да се разраствам малко по малко и след 10 години да съм на върха (от моя гледна точка)?
Ами няма добра причина да не го направя. Всичко друго ми се струва загуба на време и усилия в грешната посока.
Осъзнал сам за себе си тази истина, живеех няколко години наред с нея. Не правих нещо съществено, за да я осъществя или поне да положа основите, оправдавайки се пред себе си, че „сега уча“, трябва „да завърша“, да „си създам контакти“ и други подобни глупости. Това са глупости. Човек, който мисли така цял живот ще чака нещо. Сега чакаш едно, когато вече не го чакаш, ще си измислиш друго. Не стават така нещата.
Тогава дойде тази вечер. Няма да я забравя. Случи се нещо много интересно.
Бяхме седнали с един приятел в една пицария зад ЦУМ (той си знае кой е, както и коя е пицарията). Разказвах му ги аз тези идеи, той ме слушаше и изведнъж ме вцепени неговата гледна точка. Той живее от доста време в Германия и мирогледът му е повече или по-малко променен. Тук отчитам и личностния фактор, разбира се.
След като ме изслуша внимателно, ми обясни как моите напъни, мисли и желания са продиктувани само и единствено от българската действителност. Масово ниските заплати във всеки сектор в милата ни родина ги пораждат. Затова може би и дребният бизнес в България е толкова разпространен. Чак последните години започнаха да навлизат големите вериги (за каквото и да се сетите става въпрос) и да изяждат малките. Дали става въпрос за капанчета за хранене, магазини от всякакъв тип или всекидневни услуги, „големите“ са в нашата действителност от скоро.
Преди това беше смислено да отвориш малко магазинче, да направиш малка компютърна фирма и подобни опити за оцеляване „кой както може да се справи сам“.
Цялата работа е, че дори дребен бизнес без особено добри печалби лесно докарва на собственика му повече от една масова заплата. Това е разковничето. Аз отдавна съм на мнението, че заплата за уважаващ себе си млад човек под поне 2000 лв е нещо несериозно и бутането в нещо по-зле платено в дългосрочен план е невероятно безсмислено. Сега си на 25 и имаш енергия, скоро ставаш на 30, трупваш коремче и малко повече килца, умът ти вече не е толкова остър, малко по малко по-младите започват да те изместват и… ставаш на 35, гониш 40-те и ако не си се уредил, вече си „obsolete“, остарял, излезнал от употреба. Младите идват и те помитат.
В този ред на мисли да се инвестира в безперспективна и слабо платена работа реално смисъл няма. Животът не е закърпване на дупки. „Днес ще работя за 500 лв, след една година ако станат 650 – добре“. Сори пич. Животът не е даден, за да се живее така. Масата разсъждава така. Масата е потъпкана. Масата няма пари за хубава тоалетна хартия и взима най-евтината.
Сега някой да не си помисли че аз живея кой знае как. Глупости. Пиша разни неща тук, ама колко ги спазвам, си е моя работа. Но нека се върна към темата.
Та както установихме (или поне аз мисля така) всеки поне нормално планиран частен бизнес с реалистични разходи, добре планиран пазар, кадърен персонал (дори от 1-2 човека), здрава работа и всичко останало „както трябва“, трудно може да докарва по-малко от съответната заплата на краен наемен работник в същия бранш. Говоря за дребен бизнес – такъв, какъвто почти всеки може да стартира стига да има нужните умения, контакти, акъл в главата и най-важното – да вярва, че това е правилният път.
И тогава приятелят ми в онази пицария ме удари по бузата. И болеше. Защото доводът му беше железен: „Добре де, ако ти работеше в магазин за хранителни стоки и взимаше не 500 лв, а 2500, щеше ли да се буташ да си правиш свое магазинче? Затова дребният бизнес в България е толкова често срещан – защото когато като наемен работник изкарваш достатъчно, ще имаш всичко нужно и няма да мислиш от къде какво да измислиш и как да пробиеш сам.“
Мъдро
Защо на запад големите корпорации успяват? Защото изяждат малките, не дават голям шанс на дребния бизнес да се изправи срещу тях и същевременно дават не чак толкова лошо (пак е относително) заплащане на служителите си.
Защо се бутам да направя нещо собствено в България ли? Защото не искам цял живот да работя за 1000 лв. Или за 1500 лв. Или за 2000 лв. Искам 2х-3х-4х повече. Искам, защото добре знам, че когато трябва да се изплаща жилище (ново), кола (нова), цялото обзавеждане (ново), да имаш деца (поне две), да имаш вила (хубава), да мислиш в перспектива и за децата си, да си сред интересни хора на интересни места и да ходиш на почивка в чужбина 3 пъти в годината (поне) по-малко пари не стигат.
Сега някой ще каже „много искаш“. Защо да искам много? Не, приятелю, ти искаш малко. Гледай сега. Имаме един живот, разбираш ли??? Разбираш ли ме, читателю? Един. Няма след 20 години да се „рестартираш“, да станеш пак на 20 или на 30 и да имаш втори шанс. Няма и това е. Ако сега не поискаш много и не търсиш начин да го постигнеш, един ден ще си живееш при мама и тате, ще се завиваш вечер с 30 годишното родопско одеало, а жена ти ще те гледа на криво, защото не си й осигурил живота, за който е мечтала. А когато няма пари и любовта си отива. Ако не ми вярвате, поживейте заедно с любовта на живота си 10 години в мизерия.
Пак се отплеснах и дори станах остър. Ама как да не стана бе… Като ме е яд. Яд ме е не че съм се родил в скапаната бедна държавица България, а защото все не мога да намеря пътя си навън от тинята и калта.
Да се върна на основната тема. Много се замислих тогава. Ако можех да бачкам за толкова пари, колкото си представям да изкарвам от моя частен бизнес, дали щях да преглътна това да имам шеф? Това той потенциално да може да ми крещи? Да ме държи отговорен, а не да съм отговорен пред себе си? Да ми бие сърцето учестено като закъснявам с 10 минути сутринта, защото може да ми ореже заплатата? Или да ме задържа 2 часа след работно време и да не мога да кажа нищо?
Отговорът е – „не знам“. Само едно знам. Че ако сега, в нашата действителност хем работя като прост наемен работник за ниска „заплата“ (мразя я тази дума, има нещо, което те прави покорен в нея), хем се случва описаното в предишния абзатц, ще съм нещастен.
Както е казал един велик човек (сигурно има велик човек и го е казал): „Ако те мачкат и си траеш, поне да има за какво“. Или с други думи – ако взимам наистина парите, които наистина искам, може би, може би, може би бих понесъл гореописаното. Но ако взимам смешни пари? Ако всеки месец се подиграват с възнаграждението ми и въпреки това стоя и се правя на клоун? Това ли е сериозният млад човек, стъпил здраво на краката си? Ами не е.
От там идват непрекъснато мислите за дребен собствен бизнес.
Всеки човек трябва все някога да се вземе на сериозно. Повечето от нас започват от нищото. На глупава работа, за малко пари, без кой знае какви връзки. Казвам повечето, слагам и себе си в този списък. Малко по малко растем с годините, работим за повече пари, при по-добри условия, с една дума „растем“. Или поне би трябвало.
Но според мен трябва да дойде за всеки един човек момент, в който нещо казва „щрак“ в главата му и той спира да се възприема като дете. Спира да „чака“.
„Сега работя за малко пари, още уча, нашите ме издържат частично докато не си стъпя на краката, нямам опит, инвестирам в стаж…“
Оправданията за пред самия себе си никога няма да се изчерпат. Цял живот ще ги има и човек може да е безкрайно изобретателен в тях. Обаче докога са валидни? Докато си на 20? На 25? На 30? 35? 40? При много хора това „щрак“ никога не настъпва. Те цял живот си чакат и си имат оправдание за пред себе си. Никога не се взимат на сериозно. Пенсионират се с пенсия 100 лв и се редят на опашка в Carrefour за кисело мляко по 5 ст.
Самият аз още не съм се взел на сериозно. Още чакам, намирам си оправдания, възприемам се донякъде за дете. Това не ми харесва и затова ме е яд на себе си. Чакам това „щрак“ и ми се ще вече да се случи. Чакам.
Отново се отплеснах. Частният бизнес не е лошо нещо. Дори според мен е едно от най-добрите неща, които човек може да направи през живота си. Някак не ми харесва идеята да раста, да се мазня и да лижа задници в някоя голяма корпорация и цял живот да се надявам „ще ме повишат ли тази година или ще остане за догодина“. Според мен човек, който се взима на сериозно не може да си го позволи. Освен ако не става въпрос за наистина много пари.
Моля, обърнете внимание на последното изречение. Много внимателно му обърнете внимание. Всеки си има цена. Ако трябва да полагам усилия и шефът ми да ми крещи чат-пат, да спазвам точно работно време до секундата, да оставам да бачкам по цели нощи и същевременно да работя за едната заплата, то тази заплата трябва да е сериозна. Трябва да виждам съществен смисъл да го правя. Към момента на писането на този текст това означава около 5000 лв. Да, това са пари, за които ще правя всичко описано по-горе. Ще се бъхтя зверски, ще понасям всичко, което ми се стоварва, но ще знам защо.
Но иначе какво става? Не говоря за себе си, говоря по принцип. Бачкаш примерно за 800 лв (то за много хора и това е непостижимо), тъпчат те, правят всичко гореописано с теб и ти като послушна мишка търпиш и си викаш „ако е писано, след 1 година ще ме повишат на 1000 лв“. Ха, ха, ха. НЕ, това НЕ е сериозен подход към живота. Ако е минал „щрак“ моментът де. Иначе ако още „чакаш“ и си имаш оправдания, че не си заживял истински, че си студент, че още нямаш опит, че сега караш стаж, че… абе каквото се сетите, става. Тогава може. Ама докога?
Сега някой да не се обърка, че моите наивни представи за собствен бизнес са да си ходя когато поискам, в 17:30 да си „тръгвам“ и т.н.? Нищо подобно. Частният бизнес много често изисква да си 100 пъти повече зает отколкото работата за омразната дума „заплата“.
Обаче – когато имаш собствен бизнес, знаеш как правиш всичко за себе си!!! Ето я разликата. Когато стоя по нощите и бачкам, когато за всички почивните дни са почивни, а за мен работни, когато не помня дали днес е четвъртък или вторник и когато всичко, което правя е за мен, тогава съм навит. Ще виждам светлината в края на тунела бе хора! Ще знам, че ако дори с малки крачки вървя напред, всеки изминат милиметър е за мен самия. А не за шефа, който утре ще каже „уволнен си“ и аз ще съм се бъхтил за неговия просперитет. А аз ще съм на улицата.
Това ми е мисълта – не виждам съществен смисъл да се бутам и да полагам зверски усилия освен ако не са за самия мен (собствен бизнес) или за друг, но да получавам истински пари (онези 5000 лв). Сега сигурно ще прозвуча на някого като дете, което си пише някакви глупости в някакъв блог и само говори високопарни думи, а в реалността е като всички останали. Ами най-вероятно е така. Разликата е, че съм осъзнал всичко това и искам да го променя. Няма нищо по-лошо от човек, когото тъпчат, работи за малко пари и въпреки това е „доволен, защото сега е криза и пак е хубаво, че има работа“. Глупости.
Възниква въпросът „има ли смисъл от собствен бизнес“? Ами как да няма! Има, разбира се! Според мен това е възможно най-, ама най-смисленото нещо, което (особено млад) човек може да направи в момента, особено пък в България! Иначе какво? Заплатите са смешно ниски (и винаги са били) спрямо изисквания труд, друг те тъпче, перспективата е да се мазниш за повишение (което да не идва с години), като винаги могат да ти кажат чудесните думи „уволнен си“ и всичко да свърши.
И след това да започне от начало в нова фирма. Пак омагьосания безсмислен кръг. Няма смисъл бе хора. Сериозно ви говоря – няма смисъл. Какво ще направиш? Ще бачкаш пак 1-2-3 години и ще стане нещото от горни абзатц. И пак ще те уволнят и ще започнеш 6 години по-късно на заплата от преди тези 6 години. Е, браво! Пак се изложихме.
С една разлика. Ще си малко, незабележимо, пренебрежимо… по-стар. Ще имаш една идея по-малко енергия, ще мислиш една идея по-замъглено. И като смениш така 3-4 безсмислени места и на всяко си бачкал по 3-4 години, какво става? 15 пропиляни години, това става.
Моята логика, обаче, има един сериозен минус. И той е: ами ако съм прав? Какво става ако изведнъж много хора започнат да мислят така? Нали се сещате – не може всеки да си започне собствен бизнес. Не може всеки да регистрира фирма и да си стане сам шеф. Просто не може. Правят го (на база трудоспособното население) много малък процент от хората. А ако този процент нарасне? Особено сега, когато с 2 лв капитал можеш да си стартираш ЕООД?
За пореден път всичко в България е изкривено. Това е проблемът. Че този мой приятел беше прав. Ако като наемен работник можеш да взимаш достатъчно пари, всичко щеше да е добре. Хората не искат да стартират собствен бизнес. Масово. Мислят, че е много рисковано, че е трудно, че „не е за тях“. Искат да си работят за ужасната дума „заплата“. Много я мразя тая дума. Все едно като послушно мишле цял месец си си въртял колелото и си получаваш сиренцето. Какво унижение.
Винаги съм предпочитал да получавам пари за непосредствения труд, който полагам. Днес реализирам големи продажби – получавам си заслуженото. Утре не съм се представил добре – няма пари. Това е естественият ход на нещата. А не нищо не си направил – ххх лв или счупил си се от труд – пак ххх лв. Това е силно демотивиращо. Хората бързо осъзнават, че и да работят и да не работят, пак ще си вземат сиренцето и често единственият стимул да вършат поне някаква работа е за да не ги уволнят и да трябва да си просят сиренцето от друго място.
Да, ама като въпросните „заплати“ (сиренца) са ниски (малко)? Какво става? Хората са недоволни. И се появяват масово мисли като моите!