Същата песен на нов глас? България и съседите ѝ: това е по-опасно, отколкото си мислим.
В две съседни на България страни назрява криза, а в същото време София посяга към антиевропейската карта. Това е по-опасно, отколкото си мислим.
Това, което става в Македония и Сърбия, е наистина опасно за България. По-опасно, отколкото изглежда на пръв поглед. Не само заради това, че всяко напрежение при съседите по правило отеква и у дома. А и защото при съседи, стъпили на хлъзгав път, е особено важно поне у дома да не губиш посоката. Но българският случай не е такъв. Самата България наскоро направи антиевропейски завой, втурвайки се да подкрепя режима на Орбан в Унгария. Щом като и без това е изкушена от национал-популизма, а и вече не се срамува да го заявява от европейска трибуна, по-вероятно е официална София да потърси опора в македонския национализъм, отколкото да влезе в ролята на европейски ментор в Скопие.
Македония и проваленият референдум
Не е кой знае каква изненада, че референдумът в Македония се провали – предварително беше ясно, че голяма част от националистите ще бойкотират вота. По-важното е какво предстои оттук нататък. Промяната на името ще се гласува в парламента, а за да мине предложението за “Северна Македония”, ще са нужни две трети от гласовете. Това означава, че за да се преименува страната, част от националистите трябва да подкрепят проевропейския премиер Заев. Без да е напълно изключено, подобно развитие е малко вероятно. А без нужния вот, премиерът ще свика предсрочни избори – развой, който само би укрепил антиевропейските сили и би вдъхнал нов живот на унгарската и руската пропаганда – основните източници на конспиративни теории за някакво закопаване на македонската идентичност под европейския ботуш.
След този референдум българското външно министерство застана на страната на Брюксел – призова Скопие да прояви зрялост и да зачете факта, че 90% от гласувалите все пак са одобрили новото име. Инициативата може и да е добронамерена, но никак не е сигурно доколко е израз на стабилност във външната политика. Не и при правителство, в което участва ВМРО и което открито подкрепя режима на Орбан, заставайки срещу ЕС.
Сърбия и Косово: пак ли?
Покрай Македония, която ври и кипи, някак на заден план остана това, което се случва в Сърбия. Страната обяви пълна бойна готовност, след като президентът на Косово Хашим Тачи отиде в северните райони на страната, които Сърбия смята за свои. По-нататък събитията се развиха не просто мълниеносно, но и като подозрително ехо на преживяното през 1990-те: сръбският президент каза, че няма да допусне терор и насилие срещу сърбите в Косово и че няма да стъпи в Брюксел, след като ЕС продължава да смята, че конфликтът е дело на две страни поравно – на сърбите и на косоварите. Ден-два по-късно сръбският президент се озова в Кремъл, където поиска подкрепа от Путин. И макар ситуацията в Косово днес да е абсолютно несравнима с онова, което наблюдавахме през 1990-те, в ориентацията на Сърбия разлика няма и това особено личи в моменти на криза. Милошевич също обвиняваше Запада, че привижда две виновни страни. И смяташе, че за разлика от Кремъл, Западът нехае за съдбата на славяните. Почти всички сръбски военнопрестъпници, осъдени в Хага, разчитаха на руска дипломатическа, финансова и логистична помощ. И я получаваха.
Впрочем, сръбският случай е като дежа вю включително и по отношение на България. Точно по времето на югославските войни, когато на власт беше правителството на Жан Виденов, София смени своята ориентация, обръщайки се към Русия и подкрепяйки Милошевич. Тогава за първи път се заговори за “отродители”, думата “космополит” стана обидна, отказваха се пари на западни донори за образованието, защото това щяло да колонизира цяло поколение българчета, инициира се масово покръстване в Родопите, нашумяха подкрепяни от властта историци-националисти. И на гърба на всичко това процъфтя контрабандата през Югославия, дала най-мощния тласък за формирането на българските мафиотски кланове, част от които са жизнеспособни и до днес.
Същата песен на нов глас?
Съвпадението между днешната криза по западната граница и завоя в политиката на София, е, разбира се, случайно, а не резултат от някакви конспирации. Но историята си струва да бъде изслушана отново, и то с повишено внимание: предишния път, когато на запад от нас имаше криза, а България беше избрала съюза с Кремъл, разпалвайки национализма вътре в страната, съвпадението доведе до драматични политически и икономически последици, на фона на които процъфтя мафията. Затова трябва да знаем, че историята не винаги се повтаря като фарс – понякога еволюира и в трагедия.