Разделяй и владей!
Писмото на едно 12-годишно момиче до Путин създаде скандал. 12-годишно момиче написа писмо на Путин със скромна молба за помощ. Путин не ѝ отговори, но реакциите в цяла Русия надминаха всички очаквания. Какво показа тази поучителна история?
Да се търси пряк диалог с Путин е традиционен метод, който активно се използва и от самата власт – та нали всяка година руският президент участва в така наречената пряка линия с народа. Това е своего рода лотария, в която печелившият невинаги получава решението на своя проблем, но все пак му се дава възможност да го съобщи.
В тази игра президентът с видимо удоволствие играе ролята на общоруски Дядо Коледа, който е в състояние да компенсира безсилието и некомпетентността на местните власти. Това неизбежно амбицира и други да се обръщат лично към президента на Русия, но тази лотария не се разиграва прекалено често и с големи награди, защото иначе би изгубила смисъла си. Пък и ако Дядо Коледа идва повече от веднъж в годината, той няма да е толкова очакван.
Хора, които са изцяло зависими от властта, са идеалните избиратели: кого другиго да подкрепят, ако не онзи, който е единствената им надежда. Семейството на Тася Перчикова направи опит да се избави от тази своя зависимост: 12-годишното момиче не поиска от Путин да контролира изпълнението на неговите собствени укази, така че майка ѝ – санитарка, работеща на две различни места, да успее да изхранва семейството си. Вероятно тя е изгубила всяка надежда, че това е възможно.
Пари няма
Молбата на момичето беше от друго естество: за трактор и мотокултиватор, т.е. за средства за производство, без които на село човек не може да оцелее. Това е класически пример от политикономията: да не молиш за риба, а за въдица, с която да си я ловиш сам. Хората просто искат да се трудят, за да се прехранват сами. Оказва се обаче, че за съвременната руската държава подобно желание е прекалено дръзко.
Не е изненада това, че искането на Перчикови няма да бъде изпълнено: ако дадат на всекиго по един трактор, властите могат да се окажат излишни – поне за онези, които няма да изпият парите за трактора. В Русия лесно се намират пари за много неща – например за Крим, който бе анексиран пред пет години, за мегапроекти и международни спортни събития, за държавните медии и за пропаганда в чужбина, за автономен интернет, за безвъзмездни помощи за патриотични организации, за спасяването на закъсали предприятия и банки, за помощи за съмнитeлни режими в различни страни по света, за президентската лимузина „Aurus“ и за още много други неща.
Но за запазването на предишната възраст за пенсиониране, за вдигане на заплатите, или за някой малък трактор – пари, естествено, няма. Централната власт прехвърля тази отговорност на местните управи, които пък възприемат всеки, който поиска нещо от тях, като смутител на спокойствието им, едва ли не – като екстремист.
Разделяй и владей!
Пред властите винаги стои проблемът как точно да реагират в такава ситуация. И, ако съдим по поведението на държавната телевизия, те решиха да играят с „възмущението на съселяните“ – не толкова, за да накажат онези, които се опитват да надигнат глава над останалите, колкото за да няма и други подражатели, които пряко да се обръщат към Путин, прескачайки по-ниските инстанции. А и за да се създаде впечатлението, че народът поддържа властта в сегашната трудна международна обстановка, справяйки се сам с някакви си отцепници.
И докато властите си правеха пиар без истинско намерение да оказват помощ, подкрепа на семейство Перчикови оказаха обикновените хора. И откликнаха на молбата на момичето, защото им бе напълно ясно, че в нея няма нищо вражеско, както твърдяха руските медии. След като историята беше публикувана на сайта на „Радио Свобода“, загрижени хора започнаха да изпращат пари на майката и детето от Томсино. А местният фермер Анвар Зуфаров, който неведнъж е търсил диалог с властите, в това число и лично с Путин, обеща на Перчикови да им помогне да си намерят друго жилище, тъй като атмосферата след скандала станала нетърпима за тях.
Какво сочи тази история? Дори и да сме си заслужили хората, които ни управляват, ясно е, че за самите нас все още има надежда.