Пробити ли са българските спецслужби? Войната на Русия в Украйна и още стряскащи примери
Защо българските спецслужби така упорито твърдяха, че Русия няма да нападне Украйна? Откъде са черпили своята информация? Човек би могъл да си помисли, че зад този провал се крие цяла система. Няколко примера:
Службите за сигурност на България станаха фокус на нова конфронтация между президента Радев и правителството. Първо, по повод инцидента на Шипка на 3-и март премиерът Кирил Петков призова президента да разгледа работата на ръководството на НСО. Радев му отговори остро в смисъл да си гледа собствената работа. Второ, Атанас Атанасов и праламентарната група на ДБ поставиха резонния въпрос каква информация службите предоставят на управляващите, след като нито една от тях не е успяла да предвиди развитието на събитията в Украйна: само дни преди избухването на войната, по думите на Атанасов, те са твърдяли, че такава опасност няма и че няма да се стигне до мащабна бежанска вълна.
Дълбокият проблем
Истинският въпрос по отношение на българските служби е обаче може би още по-дълбок и тревожен. Седмици преди конфликта американското разузнаване, а и негови германски колеги, твърдяха публично, че съществуват планове за нападение от страна на Русия и че те са вече задействани. Президентът на САЩ Джо Байдън още на 11-и февруари предупреди съюзниците от НАТО за готвено пълномащабно нападение над Украйна. Според „Гардиън“ в телефонни разговори Байдън е дал да се разбере, че има „много ясна опасност“ от война с цел превземане на Киев.
Интересно е тогава – при положение, че всичко това е публично достъпно – откъде нашите служби са черпили своята информация, за да достигнат до обратния извод. И тук е проблемът: не е тревожен само провалът на нашите служби по конкретен повод, а начинът, по който този провал се случва. Този начин – ако се върнем към някои предшестващи събития – започва да изглежда системен. И се състои в безвъпросно приемане на руската версия в интерпретацията на ключови международни проблеми и скандали. Ето няколко примера, които очертават съвсем ясна тенденция и уклон в определена посока.
Скандалът „Скрипал“
През 2018 г. избухна скандалът „Скрипал„, който се състоеше в отравяне с бойно отровно вещество на бивш руски разузнавач във Великобритания. Тереза Мей обвини Русия в акт на агресия на нейна територия: тя твърдеше, че има достатъчно данни за участие на руските служби в покушението. България избра да заеме руската позиция, според която достатъчно доказателства за подобно обвинение няма. Ако това не е била просто някаква импровизация на правителството на Борисов, а позиция, стъпваща на данни от нашите служби, редно е да се запитаме какъв е бил източникът на тази толкова погрешна информация. Разбира се, през изминалите години след 2018 никой вече няма съмнение кой и как е организирал отравянето – дори конкретните руски агенти бяха разкрити. Не е ясно дали някой у нас е анализирал сериозно този очевиден провал и какви мерки е взел, за да не се повтаря.
Казусът „Гебрев“
Позицията на България по казуса „Скрипал“ става още по-скандална, когато се вземе предвид, че още през 2015 година на българска територия е извършен подобен опит за отравяне с вещество, много напомнящо Новичок. Бизнесменът Гебрев и синът му стават жертва на подобна атака, като очевидната причина за нея е оръжейният им бизнес. Чак до 2018-2019 г. обаче нашите служби, прокуратура и т.н. не могат да направят връзката с Русия, а работят по версия, че бизнесмените са станали жертва на отравяне с инсектицид, който може би случайно бил попаднал в изядена от тях рукола. След специални подбутвания от страна на британския посланик, базирани на неопровержима информация, нашите институции се задействаха и започнаха да работят по реалната версия. Друг е въпросът до какво достигнаха, но все пак някакво руско участие беше разкрито. Въпросът обаче отново е защо е трябвало британските служби да направят връзката с Русия. Къде са били нашите в периода 2015-2019 г. и чия информация са ползвали в своята работа?
Взривовете в български военни заводи
В периода след руската инвазия в Украйна през 2014 г. в България зачестиха „случайните“ производствени взривове във военни заводи. Едва след като в Чехия стана ясно, че руснаци са организирали подобни подривни операции, у нас започва на политическо ниво да просветва, че може би и нашите взривове са подобни операции. От авторитетната организация „Белингкат“ дори изнесоха информация, че взривовете в България съвпадат с посещения на руски агенти в страната. Удивителното е, че става дума за една и съща група агенти, която е извършила и отравянето на Скрипал във Великобритания. Тревожното за България обаче е, че нашите служби не само не са продотвратили диверсионните актове, но май дори не са и разбрали за тях, докато не гръмна скандалът в Чехия. Редно е все пак, в рамките на парламентарния контрол, да се стигне до дъното на този провал – как и защо се е случил и защо отново руските операции не са срещнали никаква съпротива у нас.
Газовата сигурност на България
Горепосочените казуси са показателни, но те могат да минат в графата шпионски афери. Големият провал на нашите служби обаче е друг: те не са вдигнали червен флаг, за да сигнализират на правителствата на Борисов, че газовата ни зависимост от Русия ни прави изключително уязвими при евентуален военен конфликт в Украйна. Българската газова политика обслужва идеално руския военен сценарий:
– България сама да построи тръба, даваща възможност на Путин да заобиколи Украйна;
– България се обвърза дългосрочно с монополни руски доставки от Русия;
– България остана без достъп до алтернативни източници на газ.
Ето това е истинският „голям шлем„, който нашата газова политика постигна, но за съжаление точките от него са изцяло за режима на Путин. Нещо повече: ако сега се прекъснат руските доставки (което не е изключено), България не само ще остане без газ, но ще остане и с около 3 милиарда лева пасив, които вече сме платили за построяването на „Балкански поток“ и за които се надяваме някога да се изплатят от транзитни такси. Голям шлем с контра и реконтра при това, ако използваме и народната аналогия с белота.
Черешката на тортата: изгубената пътна карта с „Газпром“
За финал остава, разбира се, историята с „изгубената“ пътна карта, която сме подписали с руската страна в газовата сфера. Тази „пътна карта“ е всъщност договор, споразумение, от което един ден може да последват големи неприятности: например да бъдем осъдени в Париж или някъде другаде да платим големи неустойки на Русия за неизпълнение на ангажименти, които сме поели. Цялата работа е, че не знаем какви ангажименти сме поемали и нищо чудно пак да се окажем изненадани, че сме си купили този път не реактор, а някакви други услуги за около милиард. Що за служби има страна, в която е възможно да „изчезне“ документ от подобно значение?
Големият въпрос
Проблемите в службите са симптом за липсата на адекватен политически контрол върху тях. Истината е, че вместо да дават обективна и професионална информация, нашите служби по всички тези въпроси са вървели с преобладаващите политически настроения. Та въпросът не е само защо службите ни са залитали системно в пропутинова посока, а защо не е имало политически контрол върху тях, който да коригира уклона. На фона на този неприятен въпрос някои пронатовски политици трябва сериозно да се замислят дали действията им през последните години са отговаряли на шумната им реторика в момента. Ако пробив в службите има, причината е пробив на политическо ниво.