Може ли историята да е ключът към обяснението на сегашните проблеми на Гърция? Ето какво ще се получи, ако се опитаме да обясним днешните несгоди на гърците с причини, заровени в тяхното минало.
Какво, по дяволите, се случва с Европа? Как стана така, че двата народа, смятани за люлката на европейската цивилизация – гърците и италианците – днес са се превърнали в нарицателно за хаос и разруха? И колко общо има днешна Италия с древните римляни, респективно – днешна Гърция с антична Елада?
Това, че подобни въпроси не са особено остроумно сугестивни, показва дори и беглият поглед върху национализма – един (в исторически план) сравнително млад феномен. В известната си реч пред Сорбоната, озаглавена „Какво е нация?“, през 1882 година френският философ Ернест Ренан правилно отбелязва, че в античността не е имало нации. На тяхно място са съществували това, което Ернан нарича предавано на поколенията „наследство от общи изживявания“ и „желание за съхраняването им„. Това, според френския философ, са и два от градивните елементи на днешните нации.
Исторически рецидиви
Разглеждането на историята като култура на спомените обаче крие висок риск от политическо инструментализиране на въпроса. Стремежът към такъв вид историческо самоопределение не само може да подкопае усилията на историческата наука да бъде обективна в преценките си, но и да застраши обществено-политическия фундамент на всяка национална държава. Адамантиос Скордос описва много добре как това се е случило в Гърция – в книгата си за гърците и „македонския въпрос“ и негото влияние върху формирането на гръцката идентичност през втората половина на 20 век.
Малко известен факт е например, че гърците не за първи път се докарват до фалит. През 1830 година те така са задлъжнели, че Великите сили решават да им наложат един чужд за тях монарх – 17-годишния баварския принц Отон. Тази стъпка е икономически мотивирана: само с масирани чужди кредити Гърция е можела да бъде спасена от банкрут.
Поставянето на страната под чуждо опекунство разпалва национално-освободителните страсти на гърците. В стремежа си за национално себеутвърждаване те си намират множество примери за образ на врага. Свалянето на Отон I от престола през 1862 година не слага край на тази емоционално оцветена идеологическа борба на гръцкия народ. Точно обратното – колкото повече национално самочувствие трупат гърците, толкова повече се размечтават те за една Гърция, далеч надхвърляща тогавашните й граници. В техните представи Гърция трябва да включва не само Македония, но и големи части от Балканите, северното Егейско крайбрежие заедно с Константинопол и Кипър. Към края на Балканските войни 1913 година една част от великогръцката идея изглежда реализирана: Гърция вече включва южните части на Македония и областите Епирия и Тесалия.
Държавата като репресивна машина
В книгата си Скордос се опитва да обясни как една засилена идеологическа дейност в страната води до появата на политика и политици, които често се оказват напълно неподготвени и безчувствени към вътрешните обществени процеси и потребности на страната, включително по финансовите въпроси. В тази връзка авторът говори за това, което нарича всеобхватна и постоянна „промивка на мозъците„, по-опасна дори от неоснователните териториални претенции на гърците и парализирала напълно старото политическо съзнание за нуждата от индивидуални човешки свободи и права. Това легализира постоянната борба на гърците срещу т.нар. „национално безотговорно“ поведение, т.е. срещу всеки и всичко, представляващо заплаха за националната идея и установеното политическо статукво.
В този смисъл и военната диктатура, установена след 1967 година, не представлява скъсване, а по-скоро закономерен резултат от трайното увреждане на структурите на правовата дължава. „Зад фасадата на парламентарната демокрация се криеше един изключително агресивен и репресивен държавен апарат„, казва Скордос. Този апарат управляваше страната против конституцията й, чрез извънредни декрети и закони, които днешните съвременници определят като „парасинтагма“ (паралелна конституция), довела и до появата на „паракратос“ (паралелна държава). В икономически план тези паралелни структури продължиха да съществуват и след края на „режима на полковниците„. А пътят оттам до актуалното безпомощно състояние на Гърция бе кратък.