Преди 30 години поискахме свят без лъжи
18 ноември 1989 – беше опияняващо, еуфория, радост до сълзи. Това чувство остана от първата проява на гражданското общество в Пловдив през 1989, когато поискахме свят без лъжи.
Първият неформален митинг в България след историческите кадри с объркания Тодор Живков в „По света и у нас“ на 10 ноември 1989-та беше в Пловдив. 30 години по-късно някои подробности са вече забравени, но старите вестници дават важни свидетелства. Само часове преди първия голям неформален митинг на пл. „Народно събрание“ в София, е бил пловдивският. Денят е 18 ноември 1989-та, събота. И тъй като съм пряк участник, автор на лозунгите и майка на едно от децата, които ги носеха, ще си позволя малко по-лична изповед.
Мътно и тревожно време
Цялата 1989-та дотогава беше мътна и тревожна. Горбачов извършваше Перестройката, ние подкупвахме продавачи на вестници да ни пазят „Московски новости“ и „Огоньок„, пловдивският поет Петър Манолов даде серия интервюта за „Свободна Европа“ и бе застигнат от всеобщи организирани проклятия, включително от ТКЗС-та, но и от Дружеството на пловдивските писатели, след което бе напъден… в Париж.
Т.нар. Възродителен процес преобърна архивите, пречупи стотици съдби и приятелства, а под сурдинка се споменаваха имената на д-р Тренчев, Илия Минев, отец Амбарев, Румен Воденичаров. Отпуските през лятото на 1989-та бяха забранени, защото на 29 май Живков прати турците на Голяма екскурзия, а всички трудови колективи бяха мобилизирани да събират реколтата. Токът спираше през два часа, по магазините имаше само макарони, властта правеше отчаяни опити да отпуши напрежението.
През февруари 1989 Държавен вестник публикува Указ 56 и още същият ден в съда имаше опашка от хора, които искаха работата им най-сетне да излезе „на светло„. В същото време младите искат да пътуват, но могат да стигнат най-далече до Източен Берлин и то с не повече от 30 долара в джоба. Около Пловдив пушат комините на Комбината за цветни метали и другото искане на младите е екологичната чистота. Промените зреят, новините идват една след друга, обстановката се променя, нещо тлее. И въпреки това Десети ноември изненада всички.
10 ноември 1989 беше петък. В дните след него цареше радостно оживление, на места пълен хаос и недоумение. На редакционна оперативка една колежка питаше упорито: „Ами сега какво правим с Възродителния процес?“ и никой не можеше да ѝ отговори. Вдигаха рамене.
„Да върнем смисъла на думите“
Нери Терзиева, тогава журналистка в Радио-телевизионен център Пловдив, водеща на популярното предаване „За един милиард„, ми се обади по телефона в четвъртък – на 16 ноември: „Знаеш ли какво се готви в София, дай и ние тук да направим митинг!„. Речено – сторено. „Искаме свят без лъжи“ и „Да върнем смисъла на думите“ бяха лозунгите на първия неформален митинг у нас. Знам, защото лично ги измислих и писах. 30 години по-късно разбрах, че Конфуций е казал: „Ако дойда на власт, най-напред ще върна на думите тяхното истинско значение”. Явно във всички времена в един момент думите започват да придобиват друго значение. Или поне хората осъзнават колко са важни.
Насрочихме митинга за събота, 18 ноември, в 11 часа. Събрахме се двайсетина журналисти от РТВЦ и вестник „Комсомолска искра“, научни работници от Пловдивския университет с децата си. Тръгнахме в импровизирано шествие, обратно на посоката на манифестациите дотогава. Беше слънчево, по Главната улица бе оживено. Бяхме смели, но ни беше неловко. Дотогава никой не го беше правил. Хората ни гледаха и се чудеха. Приканвахме ги да се присъединят. Някои го направиха, други ни поздравяваха, трети ни гледаха мрачно. Походихме малко в едната посока, после свърнахме към пл. „Централен„. Отнякъде се изсипа цял випуск на Руската гимназия – бяха ги водили на кино. Те изобщо не се зачудиха, без никакво колебание се присъединиха бодро към нас.
Митингът взе да става все по-масов – без микрофони, без уредба, на стълбите на Военния клуб и точно под прозорците на Окръжния комитет на БКП. Оттам надничаха ядосани физиономии. Който искаше да говори, се качваше на стълбите и говореше. Учениците искаха свобода, други пожелаваха успех на Петър Младенов, защото това беше революцията на този етап – смяната на Първия. На път към Партийния дом мина тогавашният кмет на Пловдив Тодор Петков и също взе думата. Една жена се оплака от лошия си зет. Беше опияняващо просто да се говори. „Чувството бе като да изкачиш на един дъх висок връх – кислород няма, а радостта е до сълзи„, спомня си Нери Терзиева. Това чувство остана от първата неформална проява на гражданско общество в Пловдив. Още в понеделник, 20 ноември, участниците в този първи митинг се събрахме в редакцията на „Комсомолска искра“ и учредихме Клуб за подкрепа на гласността и преустройството. Междувременно и властта се бе организирала – във вторник, 21 ноември, ОФ-то събра граждани на официален митинг „в подкрепа на революционното обновление„.
Така започна всичко
Само че духът от бутилката вече бе пуснат и нещата не протекоха по плана, написан в Партийния дом. Ораторите с предварително написани думи бяха освиркани и прогонени, а единствено журналистът Иван Дионисиев и проф. Георги Кънев получиха одобрението на множеството. Когато от сцената заговори отец Амбарев, нещата съвсем излязоха от контрол – митингът бе прекъснат, уредбата и микрофоните бяха прибрани.
Така започна всичко в Пловдив – на същия площад „Централен“ който в следващите бурни години неведнъж почерняваше от гневни хора и който донесе на града името „Синята крепост„. Едно от най-искрените свидетелства за това са снимките от броя на в. „Комсомолска искра“ от 20 ноември 1989-та.
Почти точно година след тези събития в местните вестници се появиха рекламни карета, призоваващи хората да станат акционери в новоучредяващи се банки. Ентусиазмът отстъпи на желанието за финансови удари, а доста скоро след това банковият балон се спука и остави мнозина без лев. Историята потегли по реда си в този толкова труден и безкраен преход…