Искаме си благодарността, искаме си робството!
В отношенията между България и Русия има нещо от караниците между внезапно пораснал пубертет и внезапно оглупял родител – непрекъснати сръдни, клетви, тряскане на вратите.
Защо тази метафора ли? Ами защото в 21 век суверенни държави продължават да се изясняват кой какво на кого дължи и дали достатъчно е благодарен. Нямам предвид само просташкия жест на руския патриарх, който си позволи да се кара, че не му се благодари достатъчно – православие и славянство са инструменти на руската имперска политика, това за никого не е изненада. Въпросът е в ирационалното разрастване на благодарността към Русия точно в сърцевината на българската идентичност. Мислехме, че с края на комунизма това ще се поуспокои, но се излъгахме: просто благодарността премина в режим на скандал.
Това е идеология
Не съм русофоб, израснал съм с руска литература и музика, нямам никакво съмнение, че влиянието на тази велика страна е много важно за това, което сме. Но само то ли ни е формирало? Хайде да почнем да благодарим на гърците, приемници на Византия, задето са ни християнизирали, та даже императорът Михаил ІІІ дал името си на кръщелника си княз Борис! Или да целуваме до края на живота си ръка на Белгия, от която сме взели Търновската конституция, лъва и мотото „Обединението прави силата“. В историята нещата се помнят, изучават, ако щете използват се за хвърляне на мостове между народите – но да авторизираш дадено събитие и да претендираш за дивидент е просто идеология.
Ще кажете Руско-турската война е историческо събитие, много по-важно от някакво си лъвче. Работата е там, че в историята има различни важни събития и при добро желание винаги ще се намери друг случай, когато Москва е действала против нашия интерес. Вземете размяната на черкези срещу българи, вземете позицията и по време на Съединението и „отзоваването“ на нещастния Батенберг. Демагозите по определение опростяват историята до формулата „черно робство – героично освобождение – идваме на власт ние“.
Да сведем Руско-турската война до славянски алтруизъм е наивно. От друга страна голяма е била народната подкрепа за войната, представяна като освобождение на поробени братя (впрочем голямо е и разочарованието, когато руският мужик вижда, че братята-роби в европейска Турция живеят далеч по-добре и са по-свободни от него). Обръщам внимание на това, че историческият процес е сложно и противоречиво нещо и когато абсолютизираме един негов момент изпадаме в синдрома благодарност, който ни разрушава отвътре. Кои сте вие? Ами ние сме тези, които руският император създаде. Какво е характерно за вас? Ами че сме благодарни.
През 1807 Наполеон изтласква Прусия и създава Варшавското Херцогство; има и бюст на великия французин, а по всякакъв повод биват припомняни топлите връзки между двата народа. Но как си представяте гордите поляци да възприемат за национален празник подписването на Тилзидския мирен договор между Наполеон и руския император? Или друго. Французите – вечно благодарни на германците, задето едно тяхно племе франки са създали държавата им – развяват немски знамена по Шанз-Елизе. Руснаците – вечно задължени на шведите, лутерански пастор отива да протестира в Москва, защо не е почетен като скандинавец цар Рюрик…
Непокорството като провинение
Желязната хватка на благодарността се затяга периодически около шията на България; основна роля играят, разбира се, местните елити, където „русофил“ е политическа категория, колкото и печално да изглежда това отстрани. По съветско време благодарността беше повдигната на квадрат като „двойно освобождение“, а национален празник стана денят, в който съветските войски окупират страната. Благодарни пионери седяхме с автомати пред паметници и произнасяхме клетви. Сега трета серия – православието ще ни спасява от застрашителната Европа, където бродят джендъри и тровят децата ни с лоши храни.
Ако сме приели, че тази страна е създадена от Русия, всяко непокорство започва да звучи не просто като политическо решение, а като морално провинение. Като се включи и църквата няма спасение и на оня свят! Дето казал Тарас Булба на сина си предател, тръгнал с католиците: „Аз съм те родил, аз ще те и убия“.
А кирилицата?
Но и нашите не са съвсем абдали. Срещу смазващия дар на свободата, за който трябва да сме благодарни от детската градина до старческия дом, ние отдавна сме измислили предварителния контра-дар на кирилицата (майстор на това жиу-жицу е още дядо Вазов!). Схващате ли номера? Всъщност нищо не дължим на Русия, защото предварително ние сме я обдарили с християнство и тя единствено е изплатила задълженията си по кредита хиляда години по-късно. Братушките обаче периодически отказват да благодарят за кирилицата, което, например при последното изказване на Путин, буди у нас още по-яростни изблици и обвинения в черна неблагодарност. И сръднята няма край.
Да оставим имперската пропаганда и се вгледаме в нашите собствени, глупави комплекси. Наместо да използваме някакви моменти от историята, които ни сближават с други народи, тръгваме на радикализация: Русия е в сърцевината на българското, верността към Русия е върховен дълг на всеки патриот, националният ни празник няма да е свързан с нас, а с благодарността към Русия… Което, разбира се, поражда гняв, антируски настроения и подигравки.
В цялата работа има нещо сбъркано. Един уважаващ себе си народ не благодари на конкретен геополитически актьор, а се обръща към ценности, които отиват отвъд историческата случка. Но какво да правим, искаме си робството, искаме си благодарността.