Българските полицаи протестират за втори път тази година. През лятото го правеха по площадите. Сега „спонтанно” блокираха движението. И показаха, че отлично знаят къде и как да го правят, за да бъде ефектът най-голям. Първия път протестираха, за да запазят правото си да се пенсионират по-рано от всички останали в държавата (и от всичките си колеги в Европа). Сега протестират, за да запазят непокътнати привилегиите, които другите нямат – като например 20 заплати накуп при пенсиониране, 30 дни отпуск, по 2% върху заплатите за всяка година стаж и всевъзможни други надбавки.
Не само заради парите?
Въпросът дали тези привилегии са справедливи е спорен. Отговорът на полицаите, естествено, е положителен. Според тях това са компенсации за рисковете, несгодите и „специфичните условия на труд”. За мнозина други обаче отговорът е отрицателен. Най-малкото защото далеч не всички, получаващи тези „компенсации”, работят при такива условия.
Така или иначе правителството отстъпи от повечето си намерения. Полицаите обаче продължиха да блокират улици и пътища. Както каза един от синдикалните им лидери, „играем ва банк – или всичко пада, или нищо”. И предявиха още една претенция: понеже отношението към тях било подигравателно, обидно и унизително, проблемът вече не бил само в парите, а и в уважението.
В края на краищата те може и да запазят парите си. С уважението обаче няма да е толкова лесно. Не защото гражданите са обидени заради неудобствата с блокираните улици – не им е за първи път, ще го преживеят, а и мнозина от тях сами са участвали в подобни блокади. Не е и заради показаните от медиите грозни ругатни на протестиращи към случайни минувачи. Причината е друга. Ето я:
„Няма доказателства„
Ранна вечер в самия център на областен град. Трима души разбиват вратата на къща, затварят възрастната ѝ собственичка в банята и я пребиват зверски почти до смърт, за да им каже къде са парите (които тя няма). После на спокойствие претършуват двата етажа на къщата и вземат каквото си харесат. През това време случайно преминаващ съсед вижда разбитата врата и звъни на 112. Полицаите идват чак след 20 минути, но все пак задържат един от тримата нападатели. Часове по-късно обаче го пускат – нямало „достатъчно доказателства”. Едва когато на другия ден за случая се разшумява по телевизията, го прибират пак. Другите двама нападатели са добре известни, но са още на свобода и никой не ги търси. Пак поради „липса на доказателства” – нямало отпечатъци, каквито, всъщност, никой не си е направил труда да търси. Днес свидетелят на престъплението не смее да иде сам дори за хляб, а като се стъмни не излиза от дома си. На всичко отгоре образуваното по случая разследване не е за пребитата до смърт жена, а за „противозаконно отнемане на едно одеяло” и други вещи.
Ако всичко това е възможно в центъра на областен град, представете си на какво могат да разчитат жителите на някое затънтено село. Затова историите като тази са стотици. Полицейското разследване в България е подигравка, обида и унижение за жертвите на престъпленията, за техните близки и за всички останали. Резултат от некадърност и бездушие.
„Ти недей да знаеш много!„
Градинка в центъра на София. Любимо място за разходка и почивка. Особено за майки и баби с деца. Те обаче винаги се събират само в едната половина на градинката, която е чиста, подредена и поддържана. И никога не стъпват в другата половина. Тя е осеяна със захвърлени спринцовки – запазена територия за наркоманите, дилърите и покупко-продажбата на наркотични вещества.
Не е нужно да си особено наблюдателен, за да забележиш какво става. Така е от години и всички го знаят. Прекрасно го знае и полицията, но не прави нищо. Често наоколо ще видите полицаи, които наблюдават безучастно. Ако ги попитате защо не се намесят, ще ви посъветват да не знаете много и да внимавате да не ви откарат в районното.
Това далеч не е единственото подобно място. Мнозина сигурно могат да разкажат доста подобни истории, свързани далеч не само с наркоразпространението. Истории, при които демонстративното бездействие на полицията прилича повече на покровителство и съучастие.
Щеше да е смешно, ако не беше тъжно
Вилата на столичанин в малко провинциално градче е обрана, както се казва, „до шушка”. Минава много време без да последва нищо. Една сутрин, когато той е вече на път да забрави за обира и за вилата въобще, в ранна утрин го буди силно блъскане по вратата. Когато отваря, нахлуват двама-трима полицаи, изблъскват го, оглеждат наоколо, без никакво обяснение го отмъкват както си е по тениска и долни гащи и го натоварват в полицейска камионетка. След няколкочасово мотаене насам-натам по техни си работи, най-накрая го откарват във въпросното малко провинциално градче. „Айде, бе. Къде ходиш?”, посреща го усмихнат полицай. „Няколко пъти ти пращам призовки и все не идваш.” Оказва се, че пращал призовките до обраната вила – не се сетил, че собственикът ѝ не живее там и хабер си няма, че го търсят. А призовките били, за да се подпише, че разследването за обира се прекратява, защото извършителят не е открит. След като се подписва, го пускат да си ходи по живо по здраво – както си е, по тениска и долни гащи и без пукнат лев.
На първо четене случката е, разбира се, уникална и смешна. Като стар виц от соца – очевидно някогашната милиционерска глупост си е жива и здрава и в днешната полиция. Но тази история е и безкрайно банална и тъжна – като десетки други подобни истории, които се трупат всяка година в полицейските архиви. Едва ли има човек в държавата, който да не е потърпевш по един или друг начин. Мнозина даже вече не се оплакват в полицията. Защото резултатът обикновено е все същият – разследването е прекратено, извършителят не е открит. А и защото е ясно, че в повечето случаи никой не е търсил извършителя. Поради голяма заетост или поради безхаберие, незаинтересованост и нищонеправене. Покрай сегашните протести и повтарящите се заплахи колко много били подадените „рапорти за напускане” се появи и нов виц: „Какво ще работят полицаите като напуснат? Пак нищо…”
Как ще ги стигнем грузинците?
Естествено, далеч не всички български полицаи са такива. Само че досега не се е чуло някой да протестира срещу накадърността, бездушието, бездействието, безхаберието и корумпираността на колегите си.
За това положение са виновни далеч не само и далеч не толкова редовите полицаи. Вината е по-скоро на онези, които поради собствените си некадърност и нехайство или пък за да използват МВР за политическите си цели, не направиха нищо за реформирането му. По брой на заетите и по отделяните средства за вътрешен ред и сигурност на глава от населението България е сред първенците в Европа и света, но резултатът е все така мизерен. Сегашният опит за реформа изглежда като поредната половинчата импровизация, сякаш нарочно проведена така, че да не успее.
А добри примери има. В Грузия към средата на миналото десетилетие в МВР работят 85 хиляди души. Грузинската полиция е символ на корупция с едва 5% обществено доверие. За две години са уволнени 75 хиляди служители. Старата структура е разрушена и изградена наново. Пътната полиция, например, е разпусната и преоснована след три месеца с изцяло нови хора, подбрани по строги критерии за образованост, интелигентност, психологическа и физическа годност. В новото грузинско МВР работят 26 хиляди души. Заплатите им са многократно по-големи. Общественото доверие в полицията надхвърля 85%. А грузинските деца вече не си играят на престъпници, а на полицаи.
В България обаче такива радикални оздравителни действия изглеждат невъзможни. В България реформите са по-скоро една безкрайна агония.