Г-н Смитьойс, кога научихте така перфектно български език?
Преди много години. В един момент разбрах, че по- лесно е аз да науча български, отколкото всички българи, с които работя да ги науча на холандски или английски. Това беше най- прекият път за комуникация.
– Това е било време, когато сте започнал бизнес в нашата страна, вероятно. Но на всички ще е любопитно как от бизнеса стигнахте до това да станете звезда от разследващи и документални филми за България?
Да, през деветдесетте имах текстилна фабрика в Ямбол. В един момент си дадох сметка, че китайците просто ще ни изпреварят и се отказах. А ние бяхме много мащабни, бяхме стигнали 200-250 души работници. Но, това беше бизнес, който не ми е по сърце. Просто бях попаднал в него. Бях в Индонезия, Китай, холандски фирми ми възложиха много поръчки, там ги изпълнявах. В един момент вече не ми се пътуваше толкова много, защото 24 часа в един самолет, как ви се струва, при това непрекъснато.
„Ние/българите/, с нашите климатични условия можем да храним цяла Европа, с всякакви изумителни зеленчуци и плодове”
Thank you Trancians
Така още на 20-30 г. получих първият бърн аут. Тогава реших да се върна в Европа. Обиколих целия Източен блок, беше началото на деветдесетте, най- голямата криза. Стигна се до там да избирам между Румъния и България и България ми се стори по-светлият вариант. Реших да си правя моите неща. Дойдоха големите приватизации.
– Това бяха времената когато се говореше, че България има нужда от чужди инвеститори, и че те не идвали. А вие тогава сте бил готов да участвате, какво стана?
Моят коментар за онзи период е: откъде-накъде един нормален бизнесмен може да разбере, че някой е възложил поръчка на директорите на едно работещо предприятие да „прецакат” самата фабрика, за да могат след това да я купят за един лев. Нали? Кажете, не е ли това просто противоестествено?
Затова събрах най- свестните хора и направихме фабрика сами. Тя беше едва ли не върха на комунизма, в която по холандския модел всичките бяхме равни. Истината е, че единственият комунизъм, който е съществувал, е бил в Холандия и Швеция, където чистачката е на същото равнище и уважение като кралицата. При мен просто хората влизаха и казваха има такъв и такъв проблем и го решавахме. Много хубаво се работеше. Но аз бях с един крак в България, с другия в Холандия и това пречеше. Затова реших да продам фабриката на мениджмънта някъде 2005 г. Имах спестени средства и реших да се насоча в друга посока.
– В каква?
По онова време често си задавах въпроса защо София е единствената столица в Европа, в която хората се набутват да живеят в някакви безумни блокове, като наоколо е пълно с полета, където могат да се построят малки, хубави къщички с едно дърво отпред, с една люлка, което не е кой знае колко по-скъпо, отколкото един апартамент. И тогава аз и хора от чужбина, които убедих да инвестираме, купихме над 1000 дка имоти за къщички, в София, Панчарево, село Лозен, Елин Пелин, Нови Хан. Построихме еднофамилни къщи в Лозен, но дойде кризата и инвеститорите избягаха.
Въпреки това проектите не спираха. Един от тях беше съвместен с други холандски инвеститори, с които купихме в Манастирски ливади в София голям терен. Целта беше да построим център, където децата могат да играят, да се образоват, да плуват, да ходят на танци и ако щеш, и на карате. Всякакви важни за деца неща, които никъде ги няма. Защото, освен да „влачим” децата по моловете, в София няма кой знае какво друго да им предложим. Предлагахме съвместен проект на общината, но там ни посрещнаха любезно, изпратиха ни в еди коя си стая, там също ни посрещнаха и с усмивка ни пратиха в пета глуха…
„Сега, ние в България вместо да мислим как да гледаме киноа за 15 лв. на кг, гледаме основно жито за 60 ст.“
Още един такъв подобен опит беше проект “Шаварите”, който ми беше много присърце, и когато разбрах, че отново определени лица се опитват да го „прецакват” заради финансови интереси, чашата ми преля. Имах много добър приятел, оператор от българската телевизия, който беше пребит в дискотека в Перник, където беше заснел дилъри как продават наркотици на деца на 14 г. Беше с гипсиран крак, питах го иска ли да „играем” заедно и тръгнахме да обикаляме и да правим филми за необяснамата за всички нас България…
– Какъв е този проект „Шаварите“?
Първият ми филм е за моя „лична драма” – проекта “Шаварите” на язовир Искър. Заедно с трима други холандци притежаваме един огромен имот на язовир Искър от 600 дка, точно където се влива реката. Тези места са били последните влажни зони в района на София с уникална флора и фауна, които преди 40 г. просто са били унищожени от рибарници. Моята идея беше в 500 дка от терена да възстановим влажните зони и да ги превърнем в резерват и на останалите 100 дка да направим огромен детски лагер.
Направих бизнес план и го представих на съдружниците си. Те са изумително заможни хора, с много инвестиции. В интерес на истината, ако им бях предложил TIR паркинг – и това щяха да направят. Но! 500 дка от терена влизаха в границите на самия Искър.
„Разберете, няма по-отровена земя от холандската”
След заповед на министър Чакъров тези площи трябваше да бъдат отчуждени. И нали се сещате каква игра започна?! 500 дка терени, които трябва в близкото бъдеще да бъдат отчуждени. За каква далавера става въпрос, а?! Моите приятели вдигнаха ръце от целия проект, като разбраха, че тези, които имат интерес да ни взимат терените, бяха решили също така да построят ВЕЦ в реката, а това щеше да спре водата към влажните зони. След това пък се оказа, че община Самоков строи огромно сметище в чашата на язовира, на няколко километра от нашето място. Това беше капакът. Моите приятели отдавна не разбират какво още ме вълнува толкова в тази България, но на една вечеря отпреди 2 години един от тях се пошегува с мен „А бе, Патрик, ако съвсем си затънал, ще ти пратим 600 евро за един обратен билет, но ние сме дотук с България.”
– В интерес на истината вече сте звезда с филмите, които правите?
За звезда не знам, но вярно е че получавам стотици съобщения и мейли от хора, които се вълнуват от филмите ни. Не само от темите, явно им е любопитно и забавно да видят българската действителност през моите очи на холандец, който живее тук, с моята визия, моя акцент. И го приемат хем като забавно, хем важно, хем интересно… Една холандска телевизия ще ги излъчва цял зимен сезон от септември нататък, но искат серия от филми.
– Вече сте снимали някои неща за българското земеделие. И какво е впечатлението ви?
– Яд ме е, че с всички фантастични дадености и ресурси сме избрали такъв модел, в който смятаме, че с един Джон Диър можем да оправим цяла България. Много ме е яд, защото този модел е ужасен. Аз идвам от страна, на която всички гледат като на най-развитата държава в земеделието, заедно с Италия в ЕС. Мога да ви кажа, че няма по-отровена земя от тази в Холандия. Разберете, че това не е модел за подражание. И ние да искаме да се учим от този модел е смъртоносно! В същото време в България, в провинцията, имаме над 1 млн. трудоспособни хора, които нямат друг шанс, освен да работят в горите или в земеделието. Смятам, че правителството и големите земеделци трябва да проумеят, че имат и социален ангажимент. Затова трябва да се избират такива насоки в земеделието, които водят не само до огромни печалби, но и до заетост. Ние с нашите климатични условия можем да храним едва ли не цяла Европа с нашите зеленчуци и плодове. И ще е по-доходно от километричните полета с жито и рапица.
Знаете ли какво правим със зърното в крайна сметка? Тези дни бях на пристанището в Бургас, по повод филма, който правих за горите. Забелязваме супер модерни съоръжения. Питам един от митничарите за какво са. Те са, каза той, за да разтоварваме от корабите житото. Да вземаме от корабите житото? Нали го изнасяме, нали произвеждаме повече отколкото ни трябва, учудих се аз.
– Защо е необходимо да разтоварваме житото от корабите, нали го изнасяме?
Точно и аз това попитах. А, отговори ми той, нашето жито го продаваме. Това, дето го разтоварваме, идва отвън, това е житото, което всяка сутрин го ядем на филия с лютеница, не е българско, внасяме го. Нашето хубаво го изнасяме, а това дето никой не го иска, ние го внасяме.
-А какво е житото, което ние внасяме?
Леко мухлясало или с лошо качество.
„Житото, което всяка сутрин го ядем на филия с лютеница не е българско, внасяме го. Нашето – хубавото го изнасяме, а това дето никой не го иска, ние го внасяме”
– Кога започнахте по темата за земеделието?
От октомври снимам производители на домати, чушки, зеле и репички. Земеделци с огромни насаждения малини, ябълки и какво ли не друго. Всеки ден се срещам с фантастични хора, които имат идеи, мъчно им е, но на много от тях не им се дава шанс. Все едно има някаква заповед, тези хора просто да изчезнат от българския регистър…Но ги има. За радост установявам, че за всички важните неща, които трябва да бъдат направени и в горите, и в земеделието, и в образованието, и навсякъде, за да се помогне на България, все още има хора, които знаят как това да стане. Много от тях вече са в пенсия, но имат знанието. Затова нямаме време. Ние сме в „12 без пет”, да, нещата са много зле, но все още могат да бъдат оправени.
– И какъв е пътят, според вас?
Нещата тук са много заплетени. Много от хората, които са можещи, тръгват в неправилната посока. Такива явно са правилата и посоките от силните на деня. Да, разбирам, че поговорката „Наведена глава сабя не я сече” обяснява донякъде нещата. От друга страна виждам, че движещата сила на много от хората, които са нахъсани да правят нещо различно, е омразата. А това е много лош съветник. Ти не можеш да променяш нещата в такъв случай, защото с отмъщение нищо съществено не се гради.
– Е, и какъв е изводът до който стигнахте за земеделието?
Че за пореден път, стигайки до кръстовище, държавата е поела по най- нещастния модел – на монокултурно земеделие. Най-страшното е, че над 1 млн. души са останали без работа заради този избор. Трябва да се мисли как да се печели и в бъдеще от отглежданите култури. Ето, например ние в Холандия гледаме киноа, която върви за 13-15 лева килограма. Сега, ние в България вместо да мислим как да гледаме киноа, гледаме основно жито за 60 ст.
„Най- страшното е, че над 1 млн. души са останали без работа, заради избора на монокултурно земелие”
И друго, гледаме само да сме в крак с Европа, но истината е, че ние трябва да преоткрием себе си. Ние трябва да видим в нашите климатични условия какво да гледаме, което другите не могат. Един български агроном от района на Петрич ми каза: ние тук можем да произвеждаме и да продаваме домати не само в България, но и в Гърция, защото юли и август е толкова горещо, че там не виреят домати. От Кресна надолу този триъгълник може да снабдява със зеленчуци цяла България и да има за износ.
В интерес на истината има много предприемчиви хора…
Наскоро бях в Пловдивско село на снимки, където човек прави плантации за пауловния. Виждам, че има потенциал – в това има логика. Смята под дърветата да пусне отдолу пилета. Така хем пилетата са навън и не са като бройлери, хем кълват буболечките, хем наторяват, а дърветата им дават сянка.
„Гледаме само да сме в крак с Европа, но истината е, че ние трябва да преоткрием себе си и в земеделието”
Тепърва ще обмислям тази тема, че бъдещето е в такива комбинирани ферми. Добрите примери са много, но вместо ние да сме лидери с уникални институти с местни сортове, вместо това да правим, изглежда че изгаряме всичко което имаме.
-Патрик, обичате ли българите, говорите като един от нас, „ние”, „нашето”?
Честно ще ви кажа, навсякъде където съм живял, намирам добри и лоши хора. България не е изключение. Има и интелигентни, и не. Но тук имам чувството, че се носи някакъв ген „комплекс на малоценност”, което е предпоставка за много проблеми, особено когато хората се издигнат в някакви позиции с повече власт. Това ми прави огромно впечатление. Това, което в моя живот ме държи на крак е, че нося в себе си вътрешното усещане за свобода на холандците. А в това отношение никой не може да ни съперничи. Ние много вярваме в демокрацията, за нас фундаменталните права на всички хора са еднакви. Това е тази вяра, което липсва в България.
Автор: Светлана Трифоновска
Статията е публикувана в сп. „Агрозона“