Кога ли и българинът ще чете само истината?
Премиерът Борисов за пореден път повдигна въпроса за цялостната регулация на българските печатни издания. Твърди се, че щял да бъде изработен закон по германски образец. Как би трябвало да изглежда той в такъв случай?
Наскоро българският премиер Бойко Борисов съобщи, че е „поръчал“ на германските политически фондации „Конрад Аденауер“ и „Ханс Зайдел“ да подготвят закон за печата. „Проблемът със свободата на медиите не е, че правителството им влияе, а че собствениците им влияят в зависимост от своя интерес„, казва той.
На една конференция за медийните регулации, домакин на която бе България, германският медиен експерт проф. Йоханес Веберлинг разказа за опита на своята страна в тази област и представи Закона за пресата на провинция Бранденбург. В Германия всяка една отделна провинция има собствена медийна регулативна база, а като най-нов бранденбургският закон се смята и за най-добър. Възможно е именно той да залегне в основата и на българския.
За да настъпи малко повече яснота по въпроса, нека обясним, че бранденбургският закон се занимава главно с два проблема – за свободата на медиите и за отговорността им. Още в алинея първа пише, че печатът е независима институция, на която не се налага цензура и дейността на която може да бъде ограничавана единствено от Конституцията на страната. Как изглежда на този фон положението в България? Този въпрос би трябвало да си зададат привържениците и противниците на идеята за закон за печата.
Войната на разпространителите
„Неутралността при разпространението на печатни издания трябва да бъде гарантирана. Предприятията, работещи в сферата на разпространението, са длъжни да разпространяват всички вестници и списания при еднакви условия и да им предоставят достъп до пазара без несправедливи ограничения“ – пише в бранденбургския закон.
Проблемът с разпространението на вестници и списания в България е толкова стар, колкото и самият издателски пазар. В страната често са избухвали скандали заради начина, по който печатните издания стигат до читателите. Последният е съвсем пресен – от края на юни, когато собствениците на вестниците „Труд“ и „24 часа“ обвиниха „Национална агенция разпространение„, че не доставя техните издания. Случаят стигна до Комисията за защита на конкуренцията, която засега не успява да се справи с него. Дали един нов закон ще улесни уреждането на такива конфликти?
„Издателят е длъжен да формулира в писмен вид публицистичните норми, към които се придържа неговото издателство и да ги обявява публично, най-малко веднъж годишно“, пишат германските законодатели. Какво означава това ли? – Че всеки читател би трябвало да има възможност да узнае от какви принципи се ръководи издателят и така да може сам да прецени на коя медия ще гласува доверие. Вестниците в България, които са обявили какви норми спазват, се броят на пръстите на едната ръка. А дори тези, които са подписали Етичния кодекс на българските медии, често могат да бъдат хванати в „изневяра„.
„Никой редактор не може да бъде принуден да публикува нещо като свое собствено мнение, в случай че не го споделя наистина. Отказът на редактора не може да поражда неблагоприятни за него последици„, гласи друго германско правило. Една от неприятните последици би могло да бъде например уволнението. Не е кой знае каква тайна, че в българската преса често излизат поръчкови публикации. Ако в България влезе в сили закон за печата, съдържащ гореспоменатия текст, той навярно ще гарантира на журналистите по-сигурна работна среда. Но кой може да наложи неговото спазване? Последният случай с журналистката от русенския вестник „Утро“ Ася Пенчева показа, че съдът често пъти има свое мнение за правата на репортера.
В България правото на достъп до информация е защитено със закон. Въпреки това на журналистите често се налага да водят дълги съдебни битки, преди да получат нужните им информации. Така например журналистът от вестник „Капитал“ Росен Босев дълго време се бори срещу държавната машина, за да получи отговор на въпроса какво пише в договора между държавата и софтуерния гигант „Майкрософт„. Ето как бранденбургският закон би решил този въпрос: „Административните органи са задължени да предоставят на представителите на пресата всяка информация, от която те се нуждаят за изпълнението на обществената си задача.“
Платена публикация!!!
Може би най-сериозният проблем в българския печат си остават платените материали – най-вече по време на избори, когато пресата е в центъра на вниманието. Малките и регионалните издания например в много случаи се издържат индиректно от общинския бюджет. Журналистите Веселин Димитров и Николета Попкостадинова направиха проучване, в което чрез анонимни анкети сред главните редактори на регионалните вестници доказаха, че по техните страници често попадат платени материали. В закона на Брандербург е ясно уредено как се подхожда в подобен случай:
„Ако издателят на периодично издание или отговорният за печата (§ 8, ал. 2, т. 4) е получил, изискал или пък му е обещано заплащане или друг вид парична облага за дадена публикация, то той следва да я обозначи като „Обява„.