„Открадната“ българска история, Истанбулска конвенция и още: чака ни голямо „патриотично“ шоу
Около изборите в България отново ще се извият „патриотични“ хорá. От някои може и да се родят добри политически идеи. Но истината е, че много от „патриотите“ използват патриотичните чувства безотговорно и антинационално.
„Патриотичното“ политическо пространство започна да се структурира преди изборите и в него вече се извиха три различни хорá. Незабравимият Тони Филипов – Доктора преди години беше дал чудесна метафора за процесите в този сегмент: „комасация на келеметата„, т.е. окрупняване на кривите ниви в по-голям масив. Днес сме свидетели на обратния процес – „фрагментация на келеметата„, който води и до по-сложна политическа хореография.
„Патриотичните“ хорá преди изборите
Първото хайдушко хоро ще е на ВМРО и ще е в бели македонски носии. Хорото ще е с много провиквания, прикляквания и натъртвания, като непрекъснато ще се пуца по парцалените чучела на северно-македонската „открадната“ история и Истанбулската конвенция. Второто хоро ще е от бургаско-варненския фолклорен регион и ще е съобразено с изискванията за шум в морските курорти. Единият водач на хорото – Веселин Марешки – ще размахва бензинова туба и торба с безплатни лекарства, като при това ще дърпа на изток, към Русия. Другият водач – Валери Симеонов – ще пристъпя ситно на запад и ще размахва каквото му попадне. Третото хоро ще се извърти от Атака на Волен Сидеров и ще представлява обичайният фюжън от тракийски дионисиеви мотиви и руски частушки.
„Патриотичният“ избирател със сигурност ще остане доволен от шоуто, което го очаква. То стана необходимо, защото в коалицията ОП трите „патриотични“ формации започнаха да се възприемат като патерица на ГЕРБ, която е удобна за Борисов, за да прикрива връзките на управляващите с ДПС. Малкият коалиционен партньор обикновено носи негативите на управлението и ОП загубиха доверието, което получиха през 2017 година. Новата фрагментирана хореография цели да накара избирателите да забравят негативите от участието на „патриотите“ във властта. Всеки един от тях ще може да се хвали с позитивите (доколкото ги има), а проблемите ще прехвърля на останалите.
Тази стратегия носи своите рискове, но в настоящата ситуация изглежда единствената възможна. Според социологическите проучвания с най-добри шансове за влизане в следващия парламент е хорото на ВМРО. Това хоро е и най-удобно за ГЕРБ и ДПС, които ще го подпомагат с каквото могат – например с медийно внимание, а е възможно и някои райони с компактен ДПС-електорат необяснимо да се поддадат на чара на „воеводите“ и да гласуват за тях. Подобни куриози са се случвали.
Възможен е обаче и негативен сценарий за тези формации – те да си поделят по братски гласовете и никоя от тях да не мине 4-процентовата бариера. Това не е изключено, защото на „патриотичната“ сцена има и нов играч – Слави Трифонов, който с няколко професионални изпълнения на „Йовано, Йованке“ може да надиграе аматьорските танцувални състави на останалите. А и ГЕРБ в лицето на министър Екатерина Захариева доказа, че има талантлив изпълнител на патриотичния репертоар на македонска тема: и Борисовата партия ще цели да вземе някой друг „патриотичен“ глас заради епопеята с ветото на Северна Македония.
Във всичко това няма проблем – нормални политически боричкания и позиционирания, някой би казал. Нещо повече, всяка политическа общност има право да повдига самочувствието си, като политизира историята си. Това неизбежно ражда политико-исторически кич, но в удържането на чувство за общност има безспорна ценност въпреки него.
Опасното заиграване с национализма
Проблемът е, че политизирането на патриотизма в България генерира енергия, която се канализира в поне две посоки, различни от националния интерес. Тук няма парадокс – инструментализацията на „патриотизма“ често е водила до национални катастрофи. Хитлерова Германия и фашистка Италия са най-добрите примери, макар и българската история да не е лишена от уроци в тази посока. Ето поне два примера от настоящата ни политика, които ясно демонстрират опасностите за националния интерес от заиграването с национализма и „патриотизма„.
Първият пример: политиката на България към Северна Македония. Българският национален интерес е да имаме засилени контакти с тази бивша югославска републиканея, които да помогнат за преодоляването на съществуващите в нея негативни нагласи към България. Тези нагласи, уви, са факт: те са продукт на цялата следвоенна история на региона ни. Но въпреки тях правителството на Зоран Заев има желание да започне процес на сближаване в рамките на предприсъединителния процес на Северна Македония към ЕС. Досега България, съвсем правилно, подкрепяше безрезервно македонците по пътя им към Европа, което в крайна сметка е и българският интерес – обединени Балкани, интегрирани в общо пространство на свобода и демокрация. В това пространство историческата ни близост с македонците ще бъде безспорен български плюс. С раздухването на патриотарски препирни за историята и идентичността ние обаче на практика временно блокирахме процеса на интеграция на Балканите и дори го поставихме под въпрос. Още по-лошо е, че по този начин всъщност засилихме негативните нагласи към България у съседите и скъсахме с образа си на безкористен помощник по пътя им за ЕС. Това са негативи, които тепърва ще трябва да преодоляваме.
Какво спечелихме в замяна? Удовлетворение, че сме казали „не“ и сме застанали наопаки на целия ЕС? Или инфантилна радост, че сме спасили историята си от „кражба„, все едно тя е добиче, което може да бъде отмъкнато през нощта от конекрадци? Тези уж невинни радости ще са в основата на предизборната кампания на „патриотичните“ формации. И точно това е пример за безотговорно и в крайна сметка антинационално използване на патриотичните чувства.
Вторият пример за „патриотична“ злоупотреба с нагласи е заклеймяването на цели общности – етнически, сексуални и т.н. „Патриотични“ политици вече без свян говорят за „цигански паразитизъм„. С „циганската престъпност“ вече свикнахме. Предлагат се специални концепции за „циганите„, където се говори, че те – като цяло – трябва да са обект на отделни възпитателни и дисциплинарни мерки по отношение на образование, трудови навици и т.н. Историята помни до какво е водила такава етнизация на политиката – до гета, отличителни знаци, че и по-лошо. Но и без да драматизираме с опита на нацизма, помислете си за следния пример. Ако, да кажем, в Люлин има по-висока престъпност от средното за страната, може ли държавата да излезе със специална дисциплинарна програма за всички хора от Люлин – да им отнема социалните помощи, ако не си пращат децата в училище, да ги праща на принудителен труд и т.н. Или пък ако един регион е систематично по-беден от другите и с по-високи показатели на безработица, ранна бременност и т.н. – може ли държавата да предприеме специални възпитателни мерки за всички в него? И хората от Люлин, и тези от Северозапада с право ще се вдигнат срещу подобен подход. А той по нищо не се отличава от един общ подход срещу „циганите„, какъвто за съжаление имат поне част от „патриотите„.
Подобна етнизация на политиката има за задача просто да обижда дадени общности – тя няма да реши никакви проблеми. Никое общество не е прокопсало, когато е направило груповите обиди официална своя политика.
Емоциите размиват границите между желано и действително
Изводът е, че може да се наслаждаваме на „патриотичното“ шоу, но не бива да забравяме, че не всеки, който се е самоназовал „патриот„, всъщност работи за националния интерес. Някои може да са просто клоуни, а други да са направо вредни за нацията. Разбира се, между приклякванията и провикванията и в „патриотичния“ сектор може да се родят някои добри политически идеи. И това не е съвсем изключено. За съжаление, в епохата на социалните мрежи способността на избирателите да отсяват плявата от зърното не нарасна: това е проблем за всички партии, но най-засегнати изглежда са тези в национал-популисткия сектор, които у нас наричаме „патриоти„. Причината за това е емоционалността на вота за подобни формации – емоционалност, която размива границата между желано и действително.
Така или иначе „патриотичният“ сегмент на политическото пространство е факт у нас и метаморфозите му заслужено предизвикват обществено внимание.