За турбо-паметниците на Балканите
На Балканите все още строят паметници, напомнящи на нещо средно между Холивуд и Мадам Тюсо. Там изгарят от желание да се сдобият с престижни емблеми – ако може като западните, ама да излезе по-евтинко.
Не споделям нагласата на онези образовани елити, които употребяват понятието „кич„, за да изразят презрението си към простодушния народен вкус. За мен кичът е нещо много по-важно: той задава посоката на глобалната имитация в модерния свят.
Как протича този процес ли? Първо, определени културни емблеми натрупват международен престиж благодарение на човешкия и медиен обмен, а най-вече – заради постепенното превръщане на планетата в единна икономическа система. Престиж означава астрономически цени, сложни естетически тълкувания, масов туристически интерес. В този нов, взаимообвързан свят цениш не онова, което изразява дълбоки ценности на твоята собствена култура. Цениш нещо, което другите ценят. На следващия етап онези периферни народи, които не са успели да натрупат богатства и авторитет, пожелават сами да се сдобият с престижните емблеми и така да се присламчат към другите. Ама ако може да излезе по-евтинко. И постъпват точно като бедните граждани навсякъде по света: понеже не могат да си позволят пътуване до Венеция, те украсяват хола си със светеща гондола. „И ти можеш“ – това демократично обещание се реализира тъй да се каже естетически: и ти можеш да придобиеш емблемите. Междувременно изместването на красивичката форма от мястото и смисъла й я прави повърхностна, сладникава, безсмислена.
Производството на кич като културна политика
Балканите – най-старата периферия на модернизираща се Европа – вече повече от век въздигат производството на кич в културна политика. Да се изтрие омразното наше и да се догони престижното чуждо – ето сърцевината на националното строителство тук. Сред арсенала: бронзови владетели на кон и съветски генерали (за съответната част на региона), оперни зали в бароков стил и академична живопис, национални митове и национални поети-митотворци. Вносните емблеми, пренесени в една по-различна реалност, добиват един леко декоративен привкус – например тържественият бароков парламент в Тирана, където до 90-те нямаше особено интензивен парламентарен живот, или пък монументалната Гръцка национална банка, която отново и отново балансира на ръба на фалита.
Някои индустрии на кича имат по-сложна траектория: Западът е открил на мястото някакви специфики, които местните хора припознават като печеливши и започват гордо да връщат на същия този Запад като стока за износ. Гръцката античност и турският Ориент, открити от образована Европа през 19-ти век, стават обект на масови индустрии. Ще ги последват румънският фолклор през 30-те и българският през 60-те. Ще кажете: какво по-автентично от фолклора? Работата е там, че моделът на самофолклоризиране е внесен пак от Запад – във времето на немската романтика. Туристическите народи на периферията бързат на ускорени обороти да имитират направеното от другите, първо под ръководството на идеологическата държава, после – увлечени от печалбарството на прехода.
Паметникът е много специален случай на кичозното пренасяне на празни от съдържание форми. България например, където съветската армия не беше произвела нито един изстрел, се покри с монументи на „освободителите„, буквално имитирайки сталинския канон. Последваха ги хайдути, ханове, всевъзможни илюстрации от учебника по история, догонващи едни или други традиции, отдавна изоставени от Западна Европа. Известно време имитацията вървеше най-вече по линия на национализма: ние сме горда нация като европейските – нищо, че не уважаваме институциите и презираме интелигенцията си. Затова пък можем да имаме свъсени герои по площадите.
Сръбският Роки и босненският Брус Лий
Новата епоха насочи индустрията на кича към комерсиалното. Вместо да се мъчат да наподобяват високите образци на героичната модерност, балканците все по-охотно се впускат да имитират популярната култура. В Скопие разходката от гарата до моста над Вардар и чаршията ви превежда край вероятно най-отрупаното с монументи на квадратен метър пространство в света. Стилистиката на „антиквизацзията“ е нещо средно между Холивуд и Мадам Тюсо. Целта на младата държава е да си извоюва място под слънцето на историята между трима ревниви съседи, които я обявяват за част от себе си. Всичко това е придружено от барокови орнаменти от стиропор, залепени върху социалистическите блокове, цвето-музикален фонтан под Александър Велики и триумфална арка, каквато вече е била вдигната през 1936-та в „малкия Париж“ – Букурещ.
В Косово бившият американски президент Бил Клинтън, бомбардирал Сърбия, бе почетен с цяла статуя, която лично отиде да открие. А образите на Буш и Блеър са обект на музейно увековечаване. Самите сърби пък, преживели лудостта на няколко войни, се насочиха стилистически и тематично към глобалните герои на популярната култура. Село Житище се прочу със статуя на Роки от филма със Силвестър Сталоун. Тръгнаха да изобразяват Джони Вайсмюлер в родния му Чачак заради ролята му на Тарзан – един персонаж, който бил въплъщение на сърбина: започва с нищо в джунглата и оцелява. А със статуята на Брус Лий в босненския Мостар неуспешно опитаха да върнат времето назад, когато сърби, хървати и бошняци са били деца и са гледали филмите му. Обектът просъществува три месеца, преди да бъде вандализиран и махнат. След турбо-фолка и турбо-капитализма на 90-те се появи дори термин за новата мода: турбо-паметници.
И, разбира се, във всеки един от тези случаи политическата мотивация на кметове или неправителствени организации се преплита с желанието на медиите да привлекат глобална аудитория, а на бизнесмените – да си направят реклама. Колкото по-идиотско е начинанието, толкова по-голям е интересът. Така скулптурата на Роки вкара скромното сръбско селце Житище в глобалните новини, а местният спонсор, производител на пилета, чиито агенти се разхождаха с пилешки маски сред журналистите в деня на откриването, си набави нечувана реклама.
Особеностите на българския кич
В България специфичен жанр на днешния балкански кич е масовият стоеж на крепости, финансирани с пари на Европейския съюз. Строеж значи: зъбери, бойници, кули, катапулти, измислена от проектантите местна легенда и всичко останало, което сме виждали по филмите. Истински крепости, само дето излизат по-евтинко, защото се строят масово и типово. 35 такива обекта са построени досега по съмнителни исторически хипотези и въпреки протестите на експертната общност. За повечето от тези крепости историята не е запазила дори име, камо ли планове. Обикновено става дума за усвояване на средства (често пъти по европейската Програма регионално развитие), а когато в дадена община се завъртят едни такива пари, печелят и строителни фирми, и експерти, и корумпирани чиновници, и кой ли не. Дали тези обекти ще донесат някакви приходи от културен туризъм или по-скоро ще натоварят общините с разходи по поддръжката им? Специалистите дълбоко се съмняват, че германският турист ще прояви интерес към подобна бутафория, където му се предлага да се маскира в средновековни дрехи и да се дуелира с жена си.
По-същественият въпрос е ролята на този комерсиален кич, дошъл да замести соц-идеологическия. Защо римски и средновековни крепости? Ами много просто: България опитва отчаяно да се представи за част от Запада, за наследник на Рим и християнството – така, както в социалистическия период се присламчваше към славянството. Да съхраняваш един замък през вековете, да го обитаваш, да го изпълваш с легенди – цялото това изпуснато време може в миг да се прескочи с кичозното евтино подобие, което спестява човешко усилие. Имитираш набързо няколко прости емблеми и историята е поправена, ти си се оказал като онези със славното минало. Е да, казват ви култур-популистите, но хората именно на това се радват. Те чудодейно са се отървали от балканската провинция, озовали са се право в сърцето на културата – такава, каквото я изобразява фентъзи-жанрът. Така кичът подчертава неравенствата в глобализиращия се свят: Кара ни да забравяме истинския контекст на живота си и да живеем в далечни декори, произвеждани масово от големите центрове.
Защо е така важен кичът на Балканите? Защото елитите са нелегитимни, често избутани на върха от поредната социална неразбория, без достатъчни местни ресурси да държат властта в една или друга сфера. Оттук идва и отчаяната нужда да се захванат за някаква чужбина, която да ги легитимира. Чуждата култура, сведена до сладникава, евтина форма, е един вид нашивка на пагона. Абсурдна като перуките, които носят съдиите в бившите английски колонии в Африка, за да спазват британската традиция.
Forget Your Past или соц-паметниците днес в снимки