И рече безумец: несть Бог!*
Славянство? – глупост, братство? – празна дума.
Достойнство! – вятър, чест? – безсмислен звук!
Свещена клетва? – за хитреца глума,
измама за простака тук.
О, Сърбио, така ли оправдаваш
небратските си замисли към нас?
С таквиз ли думи дръзки заглушаваш
на съвестта неумолимий глас?
Така ли ти свети права убаряш,
и връзките с честта като
скъса на знамето си тоз позор писа?
Ний чуваме те гневно да повтаряш:
„От Македония ни педя вам!“
Но таз земя е наша, наша, наша!
Светата българска реч я оглаша,
земя е скъпа нам!
Тя жив е къс от нашто живо тело,
през вековете с нас страда, диша,
и с тръне увенчаното и чело,
тронува, грее в нашата душа.
За нея бяха жертвите безкрайни,
за нея мряхме при Люлебургас,
за нея, след триумфите си
сяйни, не лаври – траур носим в тоя час!
На наший зов за правда, мир, свирепо
крещиш: „Ни педя!“ – брат не, злобен враг –
И в умопомраченье слепо
С Миладиновия меч ни плашиш пак.
О, пак ли сеч? О, пак ли по полята
славянски братски кърви ще текат?
Историо, не давай си листата,
не вписвай в тях на тия дни срамът!
Май 1913 г.
* И рече безумец: Няма Бог!