Нито сме първи по корупция, нито ние сме измислили тази дума, каза премиерът Борисов тези дни. „Този закон за преследване на незаконно забогателите чиновници ни се налага от политическия живот, който прекарахме последните години.” Това пък е казано през 1894 година, когато след падането на Стамболов е приет първият у нас Закон за преследване на незаконно забогатели чиновници.
Малкият човек и Голямата корупция.
Като вземете, господа представители, закона, който налага това даждие и според него се взема 4 на 1000-та, ще видите, че 12 000 лева прям данък недвижими имоти отговаря на 3 милиона лева. Господа, тия, които познават този човек от рождението му и по-сетне, като вземат да направят една сметка, ще видят, че по никой начин не може да излезе, щото в разстояние на 8 години той да е придобил и да има такива имоти. Това изказване е отпреди 117 години. Така че премиерът Борисов трябва да допълни: „Нито сме я измислили корупцията, нито сме първи, нито е от вчера.”
Това е страната на Малкия човек и Голямата корупция. Тяхната връзка е дълга и сложна. Имаше време, когато Малкият човек обичаше корупцията. Тогава и тя беше малка и си бяха лика-прилика. Корупцията обаче му изневери, порасна и се издигна до ранга на Голяма корупция. И Малкият човек вече я мрази. Отвращава го, защото тя го напусна, а беше част от живота му, по-хубавата част.
Когато Малкият човек обичаше корупцията, тя беше с размерите на телевизорче „Юность”, бойлерче „Юнга” и други такива мечтани и липсващи неща. Братовчедката на Малкия човек беше Голям човек, склададжийка. Тя му даде „Юность” за кухнята, да имат фонов шум, докато си пият ракийката с комшията. Като задоволи своята потребност и с телевизор „Рубин” в хола, Малкият човек узря за жеста да уреди и комшията с „Юность”. Това го караше да се чувства Голям човек. Корупцията някак го увеличаваше. Жената на Малкия човек пък носеше, пак благодарение на роднината, блузки, каквито нямаше на никаква витрина.Това я правеше значима в очите на колежките. Блузката от склада на братовчедката скъсяваше разстоянието между жената на Малкия човек и жените на големите хора, караше я да се чувства еднаква с големите. Това й се виждаше справедлив механизъм и тя го обичаше.
Сега, каквато и блузка да си купи, на първата витрина ще види по-хубава. Животът ни стана различен – корупцията също. Или може би обратното – корупцията стана различна, животът ни също. Малкият човек слуша новините и чува, че някакъв следовател искал от някакъв директор 50 000 лева. Той не може да си представи 50 000 лева. На него от хиляда нагоре всичко му е еднакво имагинерно. Той не може да си ги въобрази, камо ли да ги даде или получи. Такива пари са нещо голямо и непознато, което управлява някакъв голям и непознат живот на много голямо разстояние от него. От това той се чувства малък, малък, малък.
Единственият начин да се почувства малко по-голям е да мрази корупцията и да се ласкае от мисълта, че тя няма нищо общо с него.
Тя вече не е част от живота му, тя е част от нечий друг живот, по-мръсната част. Станала е Голяма корупция и е забравила за Малкия човек. Сега корупцията не му се вижда справедлива, защото не скъсява разстоянията между хората, а ги увеличава. Тя прави малките още по-малки, а големите още по-големи. Сега Голямата корупция живее в някакви доклади, които се пишат в Брюксел, за нея говори американският посланик и комисари с непроизносими имена. Малкият човек не разбира защо има някакви хора, които го призовават да е непримирим към корупцията, след като тя населява друга координатна система, пътищата им не се пресичат и той няма нищичко общо с нея.
Малкият човек е станал толкова малък, че вече не разбира как корупцията го ощетява. Точно него ощетява – неговото здравеопазване, неговата заплата и пенсия… Голямата корупция от своя страна е станала толкова голяма, като че ли живее само горе, далече от малките хора. И те вече нито виждат, нито осъзнават, че тя пак е съществена част от живота им, най-ощетяваща ги част.