Годината – деветдесет и някоя. Работя в Мобиком – флагманът за България на това сега вече банално, тогава чудо – мобилната телефония. Още преди хората му да станат мая за заквасването на екипите на Мобилтел и Глобул, тези дето бяха по-окумуш тръгнаха по чужбина. Цикълът беше като часовник – две години в поддръжката на Мобиком, на заплата 250-300 долара, подаваш документи и след месец вече работиш в някой европейски оператор или доставчик за 2000-2500 долара. Празно нямаше. Който не си пусна документите, той не отиде.
Една от първите беше Десата. Падна й се Холандия.
В началото традицията повеляваше всички гурбетчии по Коледа, че и по Великден да се виждат с приятелите си в България. Традициите вече не са това, което бяха, и на двайсетината си заминали колеги не съм им виждал очите в последните 5-6 години.
Тогава обаче, всички те жадуваха да се срещнем, да споделят екзотични за тогава впечатления, да се поизфукат, да се убедят отново, че колкото и да им е чуждо там „добре са направили, че са се махнали”.Тогава Десата – енергична и критична млада жена, ми споделяше първите си впечатления от обвитата за мен в тайнственост Холандия.
Холандците са пословчино пестеливи хора, дори един стар анекдот твърди, че начинът да вкараш 17 холандеца в една телефонна кабина едновременно, е просто да хвърлиш един гулден вътре. Това може и да е виц, но историите които ще ви разкажа сега са си съвсем истински. Откъде съм сигурен ли? Ами просто Десата не беше точно от тези хора, които разказват вицове, а още по-малко беше в състояние сама да ги измисли.
Още в първите дни в офиса, забелязала, че доста от колегите й не обядват в столовата на фирмата, макар че за техния стандарт си било направо евтино – 4-5 евро, при 2000 минимална заплата. Носели си сандвичи от къщи. Един, всеки ден нагъвал един и същи на вид сандвич – филийка черен хляб, резенче шунка, люспа кашкавал (там си имат специална белачка за кашкавал, която прави „резенчетата” прозрачни), листо от маруля, и всичко това похлупено с филийка бял хляб.
Споменах ли, че Десата е прям човек. Всъщност прям не е точната дума, но върши работа в случая. Та съвсем така, по-човешки, попитала хилавия, длъгнест холандец:
– Аджеба (не ме питайте как е на английски „аджеба”), всичко ми е ясно, ама защо едната ти филийка е бяла, а другата черна, ей това ме държи будна вече втора нощ?
– Ми щото – невъзмутимо я осветлил холандецът – това (сочейки бялата филийка) е вкусно, а това (ловко обръщайки сандвича с черната филийка нагоре) – евтино – и продължил да натиква двете филийки в устата си, стиснал ги с десетте си пръста, като портокал в сокоизстисквачка.
Още сравнително в началото, тя се беше сприятелила с един англичанин – Фил. Виждахме се няколко пъти след това – нисичък, тантурест като илюстрацията на Швейк на корицата на произведението на Хашек, но някак много приятен и симпатичен, с винаги широко усмихнато лице и весели искрици в очите. По характер и чувство за хумор – типичен англичанин. Тоест това, което аз си мисля, че е типичен англичанин.
Беше й просто приятел – за добро лафче и за по някоя биричка без ангажименти – човек, с когото можеш да се разбереш без задни мисли и префърцуненост.
Естествено, като жена във върхова женитбена зрялост – 27-30, Десата не пренебрегваше и интереса на мъже със „сериозни намерения” и откликваше на плахите опити за сближаване на местните момци. Един такъв я беше поканил на ресторант с твърд график – 20-23 часа.
Взима я от къщи с колата и пристигат пред ресторанта към осем без десет. Левентът прави едно кръгче из паркинга, взирайки се във всяко от таксуващите стълбчета, но не намира такова с оставащо неизползвано време, излиза от паркинга и спира в близка пресечка. Десата, напълно съгласна с практичния подход, понечва да излезе от колата.
– Чакай! – спира я холандецът.
– Защо? Какво? – срива се обратно на седалката тя.
– Тук не мога да паркирам – забранено е. Ще се върнем на паркинга.
– Добре… – недоумява Десата.
Настъпва неловко мълчание. Не се познават достатъчно, а и ситуацията една такава… Десата все пак не издържа:
– Що не тръгваме?
– Да стане 8 часа.
– Щооо?
– Ми таксата на паркинга е един гулден на час – три гулдена до 11, а сега за пет минути трябва да пусна още един гулден. Нека стане 8.
Вечерта минава – нищо особено – колегиален разговор, откарване на дамата до дома й – Десата се врътнала – „Лека нощ!” и толкоз. Никакви намеци за интимност. През следващите дни обаче, колегата става доста настоятелен, предишната му плахост е изчезнала, постоянно търси Десата, предлага втора вечеря. Десата не е много впечатлена от първата и не е съгласна да му дава аванси, но той упорства.
Десата опира до старото приятелче Фил – той е живял там вече година, би трябвало да познава холандските порядки, пък и мъж е, може би ще и обясни какво става.
– Той нали те води на вечеря – как мина?
– Ми нищо особено… говорихме си обикновени неща – повече за работата…
– А ти като си говорехте къде гледаше?
– Къде да гледам? Него гледах!
– Ама така, право в очите?
– Ми в очите, ми! Къде да го гледам!?!
– Мдааа… А сметката той ли я плати или си я разделихте.
– Ми той я плати. Нали той ме покани.
– Е, браво! Да беше го поканила и у вас да преспи!
– Що бе? Кво толкоз!
– Абе моме, като не знаеш, питай бе! Тук в Холандия момичето не гледа мъжа в очите, освен ако не си иска нещо по-така… А като си му разрешила да плати и твоята сметка, за него това си е било ачик-ачик покана за секс от твоя страна, демек „платил си си”.
Като си говорим за секс, за холандците това си е нещо като яденето – естествена потребност на човешкия организъм, дори бих казал род, и нищо тайнствено и скрито, да не говорим за срамно, не може да има в него. Първата работа на някой новоизлюпен татко, веднага щом се сдобие с отроче, била да покани колегите на скромна чашка вино без мезе и в разгара на купона да извади собствената си ухилена физиономия на кадро с прясната плацента, опъната гордо срещу обектива. Получавайки за първи път минаващата от ръка в ръка фотография, очаквайки да види стандартното най-красиво новородено, „одрало кожата” на баща си, Десата в първия момент не била съвсем сигурна кой на кого е одрал кожата.
След години, Фил от пръв приятел, някак си естествено се превърна в съпруг и след още няколко години на притеснения и лечения, Десата най-после забременя и роди момиченце, и пак така естествено ми подаде купчинката снимки от раждането. Прехвърлях ги небрежно и цъках с език, както е прието, като театрално завъртах някоя снимка и ту я приближавах, ту я отдалечавах от очите си – „Не, очите определено са на Фил. Десче, извинявай, приятелче си ми, но не мога да си кривя душата!”. Нямах и най-малка идея на кого са очите на новородената принцесата, но в следващия миг моите си лични очи щяха да изпаднат от орбитите. Този път съвсем не театрално приближих снимката. Не, не ме лъжат очите. Тази огромна зинала срещу мен паст, с венец от къдрави тъмни косъмчета е свещеното отвърстие на Десата, от което вече напира да излезе сякаш сресаната, мокра, черна косица на принцесата. Изглежда Десата, седнала от лявата ми страна, долови нарушаването на ритъма на прехвърляне на снимките, щото хвърли един поглед през рамото ми: „А, ей тук беше най-големия зор!” – и продължи да обсъжда с жена ми кое е по-правилно – малките деца да се държат в стерилна среда или да се оставят да добиват естествен имунитет.