Навикът да се самокритикуваме
„Има едно-едничко нещо, което лекува всякакви проблеми, и то е: да обичаш себе си такъв, какъвто си. “
Луиз Хей
Обръщали ли сте внимание на вътрешния си монолог? Как се отнасяте към себе си, с какви думи се наричате? Имате ли навика да се критикувате, да се обиждате и осъждате?
Често ли сте недоволни от себе си?
Вероятно ви се иска да сте по-силни, по-смели и уверени, да постигате повече, да правите нещата „както трябва“ без да допускате грешки, но някак все не успявате да отговорите на високите изисквания, които си поставяте.
Тогава си казвате – „пак се провалих, не можах да се справя“, „оплесках нещата“, „държах се като пълен глупак“, „колко съм недодялан“, „за нищо не ме бива“…
Лошото е, когато тези упреци стават нещо обичайно, когато постоянната критика и недоволство от себе си се превръщат в навик, в нагласа, в начин на мислене.
Понякога в резултат на високите изисквания на родителите ни, обидите на околните или провали в миналото, започваме да се възприемаме като човек, на когото все нещо не му достига, който не прави нещата „както трябва“, допуска грешки и се дъни. И по-късно подсъзнателно продължаваме да се държим към себе си по начина, по който са го правили другите.
Разбира се, искаме да се променим, да станем по-добри, да предизвикваме възхищение и признание, да докажем на света и на себе си че можем.
Затова си поставяме все по-високи изисквания, налагаме си все повече правила, а ако не се справим, се обвиняваме, обиждаме, критикуваме. Държим се към себе си като към лоши, непослушни деца, които трябва да бъдат наказани, за да се научат.
Въпросът обаче е – каква е ползата от тази постоянна критика?
Помага ли ни тя да станем по-добри или напротив – все повече ни оплита в мрежата, която сами сме си поставили?
Истината е, че критичната нагласа ни въвежда във война със себе си, в една луда напревара със самите нас.
Самокритиката се превръща в модел на мислене и поведение, който затвърждава в нас усещането, че нищо не вършим „като хората“, а това усещане кара подсъзнанието ни винаги да намира начини да ни го докаже.
Самокритиката и високите изисквания към себе си ни държат в непрестанно напрежение. Ние дори не съзнаваме, че често именно заради вечното дебнене за грешки от наша страна блокираме и постигаме обратното на това, което желаем.
Защо се държим така към себе си, защо изискваме толкова много?
В основата на самоосъждането стоят страха от провал, от допускане на грешка, от отхвърляне. Като деца сме приели че ако се справяме добре, останалите ще ни харесват и обичат, а ако не – ще ни отхвърлят.
Често самокритиката е свързана с чувството за вина, с неувереност и ниско самочувствие. Но нерядко и хора с големи постижения са вечно недоволни от себе си и се подлагат на непрекъснати критики. В тези случаи това са хора – перфекционисти, чиито стремеж към съвършенство не им позволява да се радват на успехите си.
Навикът да се упрекваме постоянно е една от най-големите бариери, които спъват развитието ни и ни пречат да бъдем щастливи.
Виждала съм хора, които притежават всички качества за да успеят, но именно недоволството им от себе си, прекалено високите изисквания и условията, които си поставят, за да се приемат и одобрят, ги задържат на същото ниво.
Искате ли да има начин да бъдете такъв, какъвто желаете, да дойде краят на тази надревара, да сте доволни от себе си, да усещате удовлетворение и да се чувствате удобно в собствената си кожа?
Можете да го направите още сега. И то не по познатия ви начин като засилвате контрола, обиждате се, наказвате се и си поставяте изисквания и ултиматуми. Всъщност необходимо е да направите точно обратното.
- Спрете критиката.
Осъзнайте, че с обидите към себе си и с постоянното неодобрение на постигнатото от вас, вие затвърждавате образа си на неудачник.
Когато се наричате „глупак“, „некадърник“, „идиот“ и т. н, подсъзнанието ви попива тези думи, приема ги за верни и предизвиква ситуации, в които се проваляте или излагате. Защото ролята на подсъзнанието е да поддържа образа, който сте си създали.
Ако вечно се критикуваме, ние ще привличаме и критиката на околните. Нашата неувереност и неодобрение се излъчват от нас и се усещат от другите. Колкото по-лошо отношение имаме към себе си, толкова по-лошо се представяме и толкова по-критично се отнасят към нас.
Хубавото е, че самокритиката не е част от нашата същност, а по-скоро навик, който може да бъде променен.
- Запитайте се защо непрекъснато се критикувате.
Oт какво се страхувате, на кого искате да угодите, на чии изисквания искате да отговорите?
Може би се страхувате да не бъдете отхвърлени и затова се стремите да бъдете идеални в очите на хората?
Разберете, че ако вие се приемете напълно, ще ви приемат и другите. Не се опитвайте да бъдете такива, каквито други искат от вас и каквито се очаква да бъдете. Помнете, че вие сте уникален точно какъвто сте.
А може би родителите ви са били прекалено взискателни? Осъзнайте, че просто следвате техния модел, но вече сте големи и можете да възприемете ново, по-продуктивно отношение към себе си, да се отпуснете и да си позволите да сте щастливи.
- Приемете себе си с всичките си несъвършенства.
Приемете се напълно такъв, какъвто сте. Приемете не само качествата, които харесвате в себе си, но и своите недостатъци, своите грешки, слабости, защото те са, които ви правят уникален и които ви отвеждат на нови нива.
Обичайте се във всички моменти- и когато се страхувате, и когато сте се провалили или сте се държали глупаво, и когато сте направили гаф.
Всъщност именно в тези моменти ние имаме най-голяма нужда от подкрепа. А ако ние не се подкрепяме, как очакваме другите да го правят?
В подобни ситуации малкото дете в нас се чувства засрамено, унизено, отхвърлено. И има нужда от възрастния човек, който вече сме – да го успокои, подкрепи и да му каже, че всичко е наред.
А ние вместо да го успокоим, му казваме – „ти си лош, за нищо не ставаш, пак обърка всичко…“
Когато се говори за приемане на недостатъците, обикновено хората се питат – „Но ако се приемам със своите несъвършенства и грешки, ако се одобрявам и обичам въпреки провалите и си прощавам, как тогава ще се променя? Няма ли това да е отказ от стремежа ми към развитие и примирение с нивото, на което съм?“
Това е заблуда. Реално, за да се променим, ние първо трябва да се приемем напълно такива, каквито сме.
Първо защото ако успеем по някакъв начин да постигнем добри резултати, но сме със същата критична нагласа към себе си, никога няма да сме доволни, винаги ще откриваме недостатъци и пропуски, никога няма усетим удовлетворение. Просто защото това е модел, който несъзнателно следваме.
И второ – защото когато приемем и одобряваме себе си такива, каквито сме, ние изваждаме най-доброто от себе си.
- Отправяйте си похвали.
Следете вътрешния си монолог и за отношението към себе си. Нека в него да присъстват повече похвали, отколкото упреци.
Може би смятате, че няма за какво да се похвалите?
Със сигурност не е така. Просто трябва да отворите съзнанието си за своите постижения и малки победи. Всеки напредък, всяка ваша крачка напред, всеки опит за ново начало заслужава похвала.
- Не се сравнявайте с другите.
Не се стремете да бъдете като другите, да ги догоните, да бъдете като тях или да им се доказвате. Вие сте уникален и имате своите силни качества. Има области, в които сте по-добър от тях, както и имате свой собствен път на развитие. Затова упреци като „колко съм бавен и глупав, Иван успя да направи толкова много неща днес, а аз съм некадърник…“ са напълно несъстоятелни. Възможно е Иван да е по-добър от вас в дадено отношение, но в друго вие сте по-добър. Освен това може да не сте се справили като него, но я си спомнете как се справяхте вие вчера. Най-вероятно имате успех в сравнение с предишните си резултати. Така че вместо да се обиждате и унижавате, похвалете се, че вървите напред.
Не е нужно да се доказвате на околните. Работете по това вие да се приемате и одобрявате. Ако вие се обичате и приемате напълно, няма да изпитвате нужда да се доказвате и да търсите одобрението на всички.
- Позволете си да сгрешите.
За да се освободите от навика да се самокритикувате и от напрежението да не сбъркате отново, е необходимо да се отпуснете и да приемете, че е човешко да се сгреши, че няма да станете по-малко достойни ако сгафите.
Удивителното е, че именно когато се освободим от страха да не допуснем грешка, когато отслабим контрола и спрем упреците, грешките стават все по-малко.
И тук на помощ могат да ни дойдат утвържденията. Запишете си тези или подобни утвърждения и ги превърнете във ваши убеждения:
Аз обичам и приемам себе си.
Позволявам си да сгреша.
Аз съм идеален такъв, какъвто съм.
Аз съм уникален и не се страхувам да бъда такъв, какъвто съм.
Приемам себе си.
А вие какво мислите? Споделете вашето мнение и опит.