Национализмът е идиотщина
Парадокс е, че тъкмо страни, които добре знаят какво е да не те пускат в Европа, сега гръмогласно настояват да се оградим и затворим.
Норберт Блюм е известен политик от ХДС, министър в продължение на 16 години (1982-1998). Макар че дълго време е ключова фигура в една дясно-центристка партия, Блюм винаги се ангажира в полза на бедните, на хората на труда и най-вече – на европейската идея. 81-годишният днес политик не е изгубил ораторската си енергия и умението с прости думи да развълнува широка аудитория. Развълнувано звучи и есето, написано по покана на авторитетния „Зюддойче Цайтунг”, от което тук предлагаме няколко цитата:
„Да погребем националната държава“
„Нима Европа трябва да се огради със стена, за да изолира мизерията по света? И колко трябва да е висока тази стена, за да бъде непреодолима? Колко плътно трябва да бъдат затворени границите, за да няма никъде пролука? Колко дълга ще е тази стена, та да не може никой да я заобиколи?
Исторически парадокс е, че тъкмо държави като Полша и Унгария най-гръмогласно настояват да се оградим срещу бежанците. Та нали те самите допреди няколко години изпитваха на гърба си какво означава да не те пускат в Европа, да живееш зад Желязна завеса. По този начин Полша съсипва спомена за освободителното движение „Солидарност”. Защото навремето голямата надежда на поляците беше, че ще се приберат у дома, в Европа.
Унгарците също страдат от амнезия. Те забравят собствения си героизъм през 1989 година, когато прерязаха граничните заграждения и позволиха на гражданите на ГДР да избягат. Тогава унгарците дори поеха риска от съветско отмъщение, както стана през 1956 година, когато танковете смазаха освободителното им движение. През 2016 обаче унгарците демонстрират някакъв национален аутизъм и по този начин вършат предателство спрямо най-добрите традиции на Европа. Национализмът е крепост с един-единствен подвижен мост. Отвъд него всички са на сигурно – и в затвор.
Трагедията на бежанците може да се реши на национално равнище точно толкова малко, колкото и климатичната катастрофа. Националните сили за сигурност не могат сами да спрат тероризма, а срещу глобалния финансов капитализъм изобщо няма национален лек. С други думи, големите проблеми на днешния свят отдавна са надхвърлили възможностите на националната държава. И няма да изгубим нищо особено, ако се откажем от нея.
Германският Райх, символът на германската държавност, просъществува едва 74 години. Колкото един човешки живот. В този период Германия води три войни срещу Франция, а цели поколения си трошиха главите заради националните граници. Загинаха милиони хора. И за какво спореха? Къде точно да бъде граничният камък между Германия и Франция. Нима трябва днес да се връщаме към подобна лудост?”, пита Норберт Блюм и без заобикалки пише, че национализмът е идиотщина:
Поуките от миналото
„Национализмът разбира от власт, от блясък и от слава, но не разбира от човещина. Властта е моторът на всяка националистическа политика. Защо при това положение да тъгувам, че националната държава отмира? Тя е просто кратка интермедия в историята – нито е дадена от Бог, нито е възникнала по естествен път. Националните държави в Африка са измислица на колониалистите, начертали с молив границите им върху картата. Африканските властници, които възприеха от колониалистите системата на експлоатация, се карат и до днес тъкмо за тези граници. В Европа пък няма нито една държава, която през своята история да не е била изцяло или отчасти под владението на съседна държава, или пък обратното – да не се е разширила върху територията на съседни държави. Националните държави са продукт на войни, интриги, бракове, пропаганда, изнудване, лъжи и измами. Навремето националните движения отчасти са се стремели към еманципация в битката срещу господарите, но в общия случай са постигали просто подмяната на една авторитарна система с друга”
По-нататък авторът припомня, че най-доброто в европейската култура идва от взаимното преплитане и оплождане. Че гении като Тома Аквински, Шекспир, Волтер, Моцарт и Бетовен са немислими като затворници на една национална държава и една национална култура. В края на статията си Блюм отново се връща към ужасяващия спомен от двете големи войни през 20 век и пише:
„Поуката от миналото звучи така: Никога повече! Европейското единение е опит да се поучим от грешките. Следвоенната европейска история е смесица от смели решения и колебливост, от летаргия и подем. Но основателите на Европейската общност Де Гаспери, Шуман, Моне и Аденауер във всички случаи са били по-смели хора от всички днешни лидери, взети заедно. Нека се поучим от онези политици!”