Не помня кога за последно ти казах: „Обичам те„.
Не помня кога за последно погалих с ръка
косите ти бели, със мъдрост обкичени…
Не зная дали съм добра дъщеря.
Но помня как босичка тичах във парка –
усмихнато гледаше мойта игра.
Мечтаеше с мен – макар да бях малка
ти беше до мен и в смеха, и в плача.
И помня, когато през сълзи премигвах
как нежно поглеждаше в мойте очи.
Във твойта прегръдка утеха намирах,
заспивах щастлива – без страх, без сълзи.
Ти дал си ми много – не искаше нищо,
мечтаеше само да стана Човек.
И знам, че понякога плакал си скришно
за моите болки – и търсел си лек.
Научи ме всички до мен да обичам,
научи ме силна да бъда – дори
когато душата на болка обричам
да не показвам на никого мойте сълзи.
Незная дали добра дъщеря съм,
незная дали се превърнах в Човек,
но знам, че съм още дете във душата
и искам във парка да тичам със теб.
Не помня кога за последно ти казах: „Обичам те„.
Не помня кога за последно погалих с ръка
косите ти бели, със мъдрост обкичени…
Обичам те, татко, дори и когато мълча…